Когато мислиш да тръгнеш някъде, не губи нито миг. Ставаш и тръгваш или както казваше Тим Робинс: когато се съмняваш - пътувай. И така, подготовка почти липсваше и една прекрасна утрин потеглих. Утрото беше свежо, пеят птички, леко е на душата.

Качвам се на трамвая, обичайната блъсканица. Гледам през прозореца сивотата на града. Мръсотия навсякъде, боклук, дупки по пътя, мрачни хора, тръгнали по своя път, загледани в неясното бъдеще. Автобусната гара е кацнала в едно дере близо до жп линия, всъщност под един безличен мост, по който неспирно летят коли, автобуси, трамваи. Взимам си билет - рейсът тръгва след минути. В търбуха на чавдарката съм. По моите изчисления в Самоков трябва да бъда след час и нещо. Пътниците са основно стари хора - пенсионери.

Слизам. Градът е малък, въпреки че видях панелни мастодонти от двете страни на една река. Купувам си билет за Говедарци - имам около половин час на разположение да видя центъра. До автогарата има джамия, превърната в музей. В близост е една чешма с много студена вода. Влизам в сладкарница - баничка с боза - Супер! Спирката, празна преди половин час, сега е пълна с деца отиващи си в къщи след училищния  ден. По- голямата част са от селата Мала Църква и Говедарци - села без образователни заведения. В автобуса е шумно, тийнейджърите крещят, с една дума веселба. Няма свободни места. Сядам отпред до шофьора. Пътя се вие като змия, прашен, сив. Загледан напред накрая съзирам Рила.

Слизам, питам за пътя към Мальовица и отпивам от чешмата, кацнала до пътя. Влизам в хоремага на селото, двама пияни седят на една от масите и възбудено ръкомахат. Купувам си бисквити, вафли цигари и една бира, която изпивам на равни глътки. Отново съм на път, отстрани се простират картофени ниви и хора и каруци мъкнат чували пълни до горе. Слънчевият диск се е издигнал над хоризонта и хвърля огнените си стрели, започва да става горещо. Натоварен като керванджийски кон, с раница пълна до краен предел, трамбовам забравил всичко на света. Тъй като е гъбарски сезон, гъбки има навсякъде а и гъбарите са плъзнали и станали част от ландшафта. Та като стана дума за гъби в съзнанието ми изниква спомен от минало пътуване до Рилските езера. Още долу в Сапарева Баня се запознавам с един индивид, който мисли че съм някой друг, с една дума човекът се припознал. Оставям го в неведение. Той е на палатка и ме кани да вървим заедно. По пътя разбирам, че се е настанил до хижа "Ловна". А пътя нагоре е доста приятен. Настанявам се в хижата. Пристига и един радиожурналист, който се оказва и гъбар - а гъби колкото щеш. Отиваме с него на гъбобер. Аз намирам една сърнела, която се оказва доста рядка гъба, а вечерта разбирам и колко е вкусна. Хижарката леля Фиданка приготви гъбките с масло и ни направи супичка. Нощта се спуска и ние си палим огън, отнякъде изниква бутилчица с люта шльокавица и ето го и купона. От дума на дума стигаме до незнайното, необичайното и журналиста разказва:

- Беше лято и аз съм на едно парти. Но вътре е много задушно и излизам заедно с една позната. Навън е прохладно ама има комари, които при това са доста кръвожадни и смучат кръвта като компресори - моята, а познатата изобщо не закачат. Чудя се как стават тези работи а тя:

- Ти в хармония ли си с тях? Явно не.

И ми разказа за едно свое пътуване из Южна Америка. Били при някакво племе по река Амазонка. Та в това племе им предложили да пият отвара от незнаен сорт гъби, като ги предупредили, че ако човек не успее да овладее това което става в него, има вероятност да се побърка. Малцина пили от отварата, а тя отпила и светът станал различен. Накратко, сляла се с природата. Това траело около два три дни, но след това, това усещане никога не я напуснало.

Минавам покрай рибарник с множество вирчета. Като магьосник изскочи от гъсталака малко старо човече и ме попита колко е часа, казвам му. Питам го какво прави в гората, каза че бере гъби. А ти, вика, къде си тръгнал? Обясних му намеренията си. Каза ми че до горе има автобус и ако имам късмет мога да го хвана. Имало спирки нагоре. Добре че не го послушах а тръгнах напред. След това разбрах, че имало превоз но той е спрян отдавна - човечеца си живееше в доброто старо време.

Слънчево е няма облаци, ветрецът е попътен. Мъкна доста касети с разнообразна музика. Пускам компилация от класически парчета. И тогава братя мили се случи чудото! Когато зазвуча Лудвиг Ван, усетих притегателната сила на планината и като че ли ми израснаха крила, не усетих тежеста на раницата. Летя и нищо не може да ме спре!

Стомахът започна да се бунтува. Спирам на зелена морава и посядам под величествени дъбове. Явно не съм единственият спирал тук, за това свидетелстват разпръснатите боклуци, хартии, найлонови пликчета, презервативи. Намирам едно по чисто място и сядам. След като съм сложил някой и друг залък, ставам и тръгвам опят.

Смрачава се. Ето я "Ц.П.С.Ш."-Централна Планинска Спасителна Школа, кръстена на името на хималаеца Христо Проданов. До хижа "Мальовица" има около час, а пътя до там е приятен и минава покрай две чешми направени от планинари. Хижата е малка и на височина 1960 метра надморско равнище. Хижарят е 30 годишен, дошъл от Самоков преди две седмици. Първата ми среща с турист, беше с един германец, който говори английски. Каза ми че е от Констанц, а преди да дойде тук е бил в Таиланд, Индия и Камбоджа. Оплака се от управата ни родна - пътува с пътнически чекове, от които чейндж - бюрата му взимат 6 процента. В Боровец го одрали с 30 марки на чек цените били 3 вида - за българи, чужденци и руснаци. Менюто на хижата е повече от скромно - боб, чай и леща. За вечеря взимам леща и чай - горе имам храна но мисля че е добре да хапна нещо питателно не само суха храна.