Излизаме от града и поемаме по хубаво, добре асфалтирано шосе. Вдясно, към града тече река Мала Алматинка. Нагоре покрай нея преодоляваме за  около 20 минути 16 км шосе и 1 км височина. Достигаме спортния комплекс Медео. За него на времето учехме, че е най-високопланинската пързалка в света - 1690 м. надморска височина. Явно, тя е един от аргументите с които Алма-Ата кандидатства за домакинството на зимната олимпиада през 2014 г. За което, впрочем, кандидатства и София.

Медео изглежда някак странно през лятото. Явно, чара му е през белия сезон. Продължаваме нагоре, където пътя преминава по билото на огромна преграда издигната срещу периодичните, помитащи всичко по пътя си кални потоци. Наричат ги “сель”. Преградата е изградена преди около 40 г. чрез насочени взривове, които са сринали огромни скални маси в долината. Казват, че обема на бента е по-голям от този на Хеопсовата пирамида. Не си нося рулетка, а на око ми е трудно да преценя.  

Пътят става все по-стръмен. Водачът ни показва едно уширение:

- Преди време, на този завой беше задължителната почивка за соцмашинките, с доливане на вода в радиатора. За някои беше и последна спирка.

И наистина, от там нагоре, въпреки мощността си джипът едвам лази. Излазваме на широка площадка, от която се открива истинския изглед към планината. Долу вляво се вижда хотел, а вдясно - малки вилички, нататък други по-големи вили, а виждам и постройки, очевидно с еднофамилно предназначение, но далеч надхвърлящи представите ми за лятна къща. Водачът улавя погледа ми и въздъхва:

- Струват по милион долара, та и отгоре. Върви им на някои...

Може би такава е цената, пред изтривалката на входа на вилата ти да свършва ски писта. Да, това е спортния комплекс Чимбулак -  другият коз на Алма-Ата в надцакването за олимпиадата.

Вече си мисля, че сме достигнали целта на пътешествието ни, когато зам.-директорът ни пита:

- А, искате ли нагоре с лифта?

Посрещаме с възторг идеята.

Качваме се на луксозен, двуместен, седалков лифт. Някакъв мек заместител на кожа служи за облицовка, който се оказва, че лесно се мокри и трудно съхне. Това установявам, когато забелязвам, че водачът ни, който би трябвало да е седнал до мен, е заел странна поза. Залостил се е като дъска, между стъпенката и облегалката. Седалката му е обилно мокра. По-късно на станцията ни обясняват, че преди час е имало дъжд с градушка. Това ми се струва странно под това ярко слънце, но водачът ни обяснява, че тук, понякога през два часа се сменят сезони.