Малко по-надолу, спираме пред мемориал на загинали алпинисти. Едва ли би могло да се избере по-подходящо място. Няколко каменни стъпала водят към полянка в подножието на отвесна скала. От другата страна се надвесва висока борова гора. В средата е вкопан обелиск, а в тревата са разпръснати малки плочи с имената на загиналите. Тихо е. Спокойно е. Скалата и гората, сякаш прегърнати се привеждат над героите, дръзнали да предизвикат планината...

Продължаваме надолу, преди окончателно да се е стъмнило. Планината гори в такива цветове, че и фотоапарата започва да ми пари в ръцете. След третото спиране по моя молба,

ми става съвестно и обещавам тържествено, че това повече няма да се повтори. Водачът ни само се подсмихва:

- Да, да! Не се надявай!

Оказва се прав. Моля го за спиране поне още три пъти. Последния път е на бента, от който в този час, пресушената пързалка Медео май не изглежда толкова неуместно.

Поемаме пътя към града. Долу ни посреща жегата. Поглеждам часовника си. Не мога да повярвам – цялото пътешествие ни е отнело по-малко от три часа.          

Снимки:архив автор