Понеже аз съм си седнал удобно, мога да зяпам насам-натам.  Вляво е хълмът Мъхнатка, наречен така заради сгъстената си растителност.

Вдясно, местността става скалиста, а на поляната под нас японци се снимат около борче, окичено с някакви бели боклуци. Може пък да има поверие, че който си закачи там  употребената носна кърпичка, никога повече няма да страда от хрема?

Нагоре има още въжен път, с не толкова луксозни, но доста по-сухи седалки. Самоотвержено се настаняваме. Излизаме от горския пояс. Няма шум, няма вятър, няма птичи песни, само проскърцване от въжената линия. Като градско чедо, май съм позабравил звукът на истинската тишина.

Последен, трети лифт с единични дървени столчета. Стоварва ни на едно било, от което обратно надолу започват пистите. Намираме се на прохода Талгар. По-нататък, пътят към далечните върхове е забранен за всички видове превозни средства.

Решавам, че тази маркировка е някаква шега, но по-късно на снимките видях още такива знаци. Така и не разбрах смисъла им.  Може би е намек, че  границата с Киргизстан не е далеч - на 15-тина километра по права линия на юг. В същата посока, на още около 30 километра се намира високопланинското езеро Иссяк-Кул. Китай също не е далече. Границата му описва дъга с радиус 250 – 300 км от юг до североизток. А на север, превала Талгар така удобно си е полегнал, че ти се приисква да го почешеш по гърба.

Чувстваме се съвсем нормално, т.е. изобщо не планинарски. Градското ни облекло съвсем не ни помага да възприемем факта, че се намираме доста по-високо от Мусала. На 3163 м.