Това е. Човекът от лифта ни приканва да поемем обратно, защото работното му време е към края си. Снимам го на фона ледниците, спускащи се от връх Комсомол (4330 м).

- Будешь разсказывать про жизнь советских канатчиков?

Ухилвам се, а той се поправя:

- Постсоветских.

Надолу слизаме срещу слънцето. Преплуваме през морето на тишината и навлизаме в горския пояс. Седалката с колегите пред мен пътува в тунел от зелена светлина. Снимам ги без надежда, че ще мога да отразя това на снимка. Получава се кадър от филм за отвличане от извънземни.

През зимата, тази въжена линия, очевидно е еднопосочна. Под нас е скиорският рай – 8 различни писти върху терен с дължина почти 4 километра и денивелация. Едва ли някой би ползвал лифта за слизане. Май, не са много шансовете да се справим с тази конкуренция за зимната олимпиада.

- Искате ли да ви заведа на още едно място?

Воденето ще бъде с кола, така че всички прегръщаме идеята. От Чимбулак, нагоре покрай Мала Алматинка, поемаме по нещо, което трудно би могло да бъде наречено път. Нашият джип все пак е градска кола и на моменти и се чудя как успява да се пребори с бабуните.

Слънцето, започва да си играе на криеница с нас. Притъмнява, а скалните върхове светват като златни кубета. Стигаме до целта – издълбан от ледниците улей - “вратите Туюксу”. По-нагоре с кола не може. От тук започват алпийските маршрути. Намираме се на една площадка, от която се открива изглед нагоре и надолу – нещо като пъп на тази част на планината. Предполагам зам.-директорът съзнателно е подбрал момента. През вече тъмния скалист процеп, се откроява ярко осветен връх Орджоникидзе.