Бях на 8 години и седях в класната стая в очакване учителят да ни раздаде атласите. Беше ни казано да ги отворим по средата, на голямата карта, където се виждаше цяла Европа. Гледах с широко отворени очи. Всички тези странни държави с още по- странно звучащи имена на столици. Варшава, Будапеща, Букурещ и много други изпълваха страниците.

А най-интересното от всичко беше дебелата черна линия, която разделяше картата точно по средата надолу. Учителят ни каза, че това беше желязната завеса и че тя разделя комунистите от останалите. „Червените страни са част от Варшавският договор”, каза ни учителят. „Всички те са под контрола на Съветския съюз”. Това бяха страни, където хората от Запада просто не ходеха. Като дете никога не си бях представял, че ще посетя тези места като възрастен. Но ето сега, 27 години по-късно щях да посетя Будапеща, столицата на Унгария.

Будапеща разбира се е променила много от 70-те години насам. Комунизмът сега е само част от историческите книги. Страната е част от Европейския съюз и дори ще приеме еврото през 2011 г. Близо 400 000 британци посещават страната всяка година. За сравнение Дания се посещава само от половината от този брой, а Естония от само някакви си 65 000 британски туристи. Причината за това е проста. Унгария се счита за едно от най-безопасните и лесни за посещение места в близкия Източен блок.

„Полетът ви за Цюрих е дублиран,” обясни ни представителката на швейцарските авиолинии в летище Манчестър. „Ако пожелаете да се качите на друг полет ще ви дадем 250 евро като компенсация. Ще летите през Прага и ще пристигнете 1 час по-късно. Какво ще кажете?” Обърнах се към Джоди. Тя кимна. Един час не беше кой знае какво, а освен това допълнителните пари щяха да ни дойдат добре. Пристигнахме в Будапеща около 8 вечерта. Беше тъмно и студено, но не толкова, колкото очаквахме, като за февруари. Шофьорът на таксито беше приятен човек, който говореше добър английски. Оказа се, че преди е работел като учител, но сега му е по-изгодно да кара такси.

Рано на следващата сутрин времето беше мрачно и мъгливо. Джоди и аз се отправихме по Vaci Utca към Дунав като по пътя забелязахме много графити и се чудехме какво ли ще ни предложи градът.

Дунав изглеждаше неприветлив и студен. В далечината се виждаше известният въжен мост, важна връзка между двете части на града – Буда и Пеща. Буда е средновековния град, който е на един хълм. Там се намират такива забележителности като хълмът Гелерт, Кралският дворец и Бастиона на Рибарите.

Пеща е известна с магазините си, правителствените си сгради и банки, които се намират на приятни булеварди от 19 –ти век. Двете части на града били обединени едва през 1873 г.

Джоди и аз вървяхме покрай реката, докато не стигнахме моста. Бил е построен през 1849 г., по проект от британски инженер. По време на Втората световна война е бил разрушен (както и другите 4 моста), но бил построен отново през 1949 г. От двата края на моста се издигат внушителни каменни лъвове. Преминахме го и се озовахме в Буда.

Кралският дворец доминираше над гледката. Кубето му се издигаше от центъра на дълга, внушително изглеждаща сграда. Взехме въжената линия нагоре и се разходихме наоколо.

Строежът на двореца е започнат през 13-ти век, когато е бил дом на унгарските крале, но след това му се случват редица нещастия. По време на турското владичество е занемарен. 140 години по-късно бил изцяло сравнен със земята, когато кръстоносците успели да изгонят турците. След това бил построен отново през 1749 г. Но отново разрушен точно 100 г. по-късно по време на едно унгарско въстание. След това бил построен отново, а немците си помещавали щаб квартирата тук през 1945 г. Не е учудващо, че и те причинили доста щети. Сегашната сграда е построена отново през 60-те години и сега тук се намират важни унгарски музеи.