Балканската ни одисея обаче започва още с опита да прекосим границата Русе – Гюргево. Това се оказва едно леко изпитание за обхваналия ни ентусиазъм, макар и напълно предсказуемо, типично балканско,... без оттенъци на неочакваност. Просто на румънските митничари днес не им е ден за бързане. Спрели са опашката без никаква видима причина и си бъбрят невъзмутимо помежду си, с един таксиметров шофьор от Гюргево, който очевидно нещо или някого чака и не бърза да минава оттатък и с един велосипеден пасажер, също румънец, вероятно също от Гюргево, натоварил кошницата си с неясна, увита във вестник стока. Събрани дружно в кръг, те пушат, бъбрят и се смеят досущ безделници на селския мегдан в неделя подиробед...
След час и половина, в които никой от набъбналата опашка не събира кураж да спретне скандал или поне да зададе въпрос какво точно всъщност чакаме, изведнъж митничарите се раздвижват и много експедитивно започват да пропускат насъбралия се пътникопоток. Изобщо не ни поглеждат, събират ни паспортите, удрят за минута печатите, осведомяват се незаинтересовано с помощта на пет думи развален български накъде сме тръгнали и... вече сме на румънска земя.
Изпитвах страх от това пътуване – тормозеха ме опасения, че и румънците са ни задминали в устрема си към цивилизования свят, но... още от първите километри въздъхвам с облекчение. Пътят е в ремонт за разширение, поразително напомнящ на шосе Е79 София-Петрич-Кулата от последните няколко (немалко) години. И тук ситуацията изглежда като да е пуснала корени – това просто си личи, човек не може да бъде заблуден: мърсотията, трайно застоялите насипи пръст и инертни материали, зейналите ями, насядалите като за сватба по банкета работници, издокарани в светлоотразителните си костюми – бъбрещи, пушещи и чакащи края на работното време... мила родна картинка, която ме изпълва с утеха – не-е-е, не ми говорете повече, че ни били изпреварили!
Освен това - задминаваме на всеки сто метра натоварени с царевичак каруци, опърпани велосипедисти и всякакъв пешеходен пътникопоток, изглеждащ точно толкова подтискащо несретен, колкото и в България. Бездомните песове също са с нас, лаят по колата ни и допълват балканския колорит на пътуването. Пътните знаци са кът. Изпуснеш ли някой от тях, по-добре върни на заден ход и го прочети, защото друг може и да не намириш с километри напред. За сметка на това има чинно надписани пътни камъни през определени интервали и разстояния, но откриваме съществуването им едва през втората половина на пътуването – просто погледът ни не е привикнал да търси пътните репери там... Румънските шофьори са някакви обиграни джигити – те изпреварват отляво, отдясно и през банкета. По силата на свой си, невероятен късмет успяват да избегнат внезапно изскачащите каруци, велосипеди и пешаци. Чак е забавно...
Посъветвани сме предварително да не влизаме в Букурещ и хващаме околовръстното. Трябва да заобиколим целия град и да продължим в посока Плоещ. Ще кажа само, че загубваме още час и половина там. Има кошмарно задръстване от ТИР-ове, и в двете посоки, но най-вече в нашата... и има стотици цигани на възраст между десет и петдесет години, които въртят търговия направо на платното, чукайки по прозорците на колите, катерейки се по стъпалата на ТИР-овете и натрапвайки на шофьорите своята “стока” – дрехи, якета, анцузи, ножове, чанти, сакове, дискове с музика и всичко, за което се сетите.
Разбира се – след всички преживени перипетии – вече е тъмно. Така че съвсем естествено не намираме “аутобана”, за който ни спомена на границата румънският полицай и който би трябвало да ни отведе до Плоещ. Пътуваме по второстепенен път, задръстен от камиони и ТИР-ове. После разбираме, че просто не сме уцелили “аутобана”. Но как да го уцелиш, когато табели няма, а и няма кого да попиташ – по тъмно около пътя сноват само мургави субекти, контактът с които съзнателно отбягваме... След Плоещ пътят към Брашов става неочаквано добър. Личи си, че навлизаме в Карпатите – набираме височина, появяват се първите планински села, но асфалтът е гладък, маркировката – прясна и банкетът – обезопасен с мантинели и знаци за остри завои. Все пак – пътуваме към Синая – най-известния планински ски-курорт в Румъния и аз неочаквано правя паралели с подновената пътна настилка към Боровец...
И така - след премеждията на едно почти десетчасово пътуване и на прекосеното разстояние от някакви си нищожни 520 километра, накрая се озоваваме в Синая. Не можем да оценим градчето по достойнство, защото е тъмно – навсякъде, откъдето минаваме в Румъния, уличното осветление е слабо и мъждукащо като трийсет ватова крушка...
Оставаме в Синая два дни. Работната ни програма е наситена, така че не успявам да направя изцяло желания круиз из градчето и околностите му, но тъй като имам навика да ставам рано и да си лягам късно при визитите ми из непознати за мен места, намирам време да хвърля око на забележителностите тук.
Европа 
disagi.com
