Зелените листа на чая ме отнасят далеч оттук. Там някъде на Изток. В далечния изток, където изгрява слънцето. Там нечии ръце са работили усърдно, за да го има сега в моята чаша, тук в нашия Запад, където слънцето залязва...

Поглеждам дисковете с корейска музика. Става ми тъжно. В тях е събран нощен Сеул, с неоновите му светлини, с безбройните неонови кръстове на безбройните църкви. С тях сме хвърчали по пътищата. Сега не ги слушам, не ми харесват, никога не са ми допадали, не са мой тип. При все това, си имам любима песен - "Чиндаллекот"(2). Започва бавно, почти безгласно, приглушено и избухва изведнъж, гърми... като самите корейци, които вдигат небивал шум, където и да се намират - по улиците, вкъщи, те са машина за високи децибели. "Чиндаллекот" - май беше любима на продавачите в големия магазин за дрънкулки или както е модерно да се казва - аксесоари, близо до университета. Още на входа ми връчват панерка, за да я напълня с тези всевъзможни фибички, ластичета, колани, часовници, тефтерчета, писалки и т.н., кои от кои по лъскави, по-шарени, по-кичозни. Е, аз отказвах панерката. Никога не успявах да прибера нещо по-семпло, семплото просто не е "йеппъда" (красиво) и не заслужава да съществува. Изобщо, като цяло, бях доста вял потребител на корейските стоки и стоях по-далече от прословутите пазари и пазарлъци.

"Тонгдемун" (3) и "Намдемун" (4) са задължителните, нестихващите извори на почти безплатни, безвкусни и безнадеждни стоки. Посетих единия, един-единствен път. И ми беше достатъчно. Няма как да харесам гъстите навалици от безброй хора, проглушаващите викове на продавичите на "плащаш едно, получаваш три", подканващите подмятания на продавачите на понтеги (5), чиято адска воня рецепторите ми в носа за нищо на света не желаят да възкресят. Както и корейката, която е живяла пет години в Швейцария, не желае същото, само че, с миризмата на швейцарското сирене. Но все пак, си е купила и си е донесла стенен часовник от Швейцария. Окачила си го е на стената в хола - цветна къщичка на кукувица. Дали да радва децата или пък да й напомня, че някъде по света времето е все пак, до определена степен, точно понятие. Защото в Корея, при все че всички - от най-малките деца до възрастните хора, повтарят на всяко изречение ппалли ппалли (6), то смисълът на тази дума изобщо не се взема предвид.