По-нататък се натъкваме за табели за екопътека към Сини вир – след кратко съвещаване решаваме все пак да отидем – нищо че е обед, че е много топло и че нямаме вода. Пътищата към мястото са два – единият е слънчев, но по-кратък – избираме, разбира се, него. Прескача се река – добре, че е топло. За съжаление, реката се ползва от някои и за други цели, като миене на жигула, например.

И така, след двайсетина минути стигаме прекрасно местенце – с водопадче, скали и езерце с ледена вода. Макар че сме загрели, само потапяме вода и излизаме – толкова е студена водата. Почиваме си,  правим снимки, клипчета и тръгваме обратно. Другата част от групата ни чака за обяд в Котел.

Решаваме да минем по по-дългия, но по-сенчест път – през гората. Още преди да тръгнем един от групата изчезва. Джиесемите, естествено, нямат обхват и решаваме след доста чакане и викане да тръгнем към гората. Не се притесняваме много понеже той добре познава мястото. Пътеката бе приятна, но точно на края има един „дик” за изкачване, който си е предизвикателство за изморените. И така, стигаме колата, нашият „загубен” приятел е там. Поемаме обратно към Котел и вкусния обяд, който ни чака там. Правейки салата в кухнята от прозореца момчетата виждат един хълм, който ги предизвиква да го изкачат. Това и правят в късния следобед. Отнема им малко по-малко от 2 часа да стигнат до върха и да се върнат, което си е почти рекорд. А гледката отгоре била страхотна!

На следващия ден се мотаем из Котел, разглеждаме комплекс с местни занаятчийски произведения – има килимчета, чанти, вази, дантели, дървени чинии, които могат да бъдат купени. През следобеда, за наше най-голямо съжаление, напускаме спокойния и прохладен град и тръгваме обратно към града на тепетата. А за Котел и неговите хълмове си спомняме сега по бодилите останали в чорапите.