Ташкент. Столица на Узбекистан. Там виреел памук. Толкова си спомням от учебника по география за 7-ми клас, защото това „7ми клас” при мен беше много отдавна...

И ето че преди няколко години започнах да пътувам и до там! Мястото много ми хареса. Уж прилича на останалите бивши съветски столици из Централна Азия, а ... не прилича. Има си нещо само свое си. Не знам дали успях да го уловя и ако да - дали бих успяла да го опиша с думи...

Преди месец компанията ни заяви, че от тази зима спираме да работим с Ташкент. Затварят офисите там, персоналът - съкратен и това е то. Не било бизнес-изгодно. Сигурно е така. На мен обаче мястото вече ми липсва! От друга страна се радвам, че имах възможността да се докосна до града и хората в него, защото ако не беше работата ми - едва ли някога бих отишла там - все пак това място не е от очевадните, когато човек си избира къде да отиде на почивка...

Когато за пръв път крачето ми стъпи в Ташкент, беше ранна сутрин, повече нощ, отколкото ден, тъмно и топло. Лятото температурите стигат до 50С през деня, а нощем не падат под 20!

На път за хотела ми направиха впечатление правите улици, перпендикулярни една на друга със стройни редици от дървета на всеки тротоар - и за най-голямо изумление на английските ми колеги - с варосани до половината стебла! Жилищните блокове и там са панелки. Панелки, ама не като в София! Тези си имат характер! Всеки блок си има негов си цвят и дизайн (въпреки че преобладава навсякъде традиционното синьо), свои си плетеници и орнаменти по терасите. Красота! Никога не съм си мислела, че тази дума може да се употреби по отношение на блок, при това панелен!

По улиците чисто - няма една хвърлена хартийка или боклуче! Пак няма да правя сравнения нито със София, нито с Лондон (последният особено след петък вечер и в събота сутрин!!!), защото просто не са в една лига с Ташкент... Поне по чистота де. И изведнъж след следващия завой на автобуса ми стана ясно защо! 4.30 сутринта, баби в традиционни велурени рокли метат улиците! И хич не приличат на нашенските циганки, дето от едно място само местят боклука на друго и покрай някои от тях направо да го е страх да мине човек - тези баби усмихнати си метяха, събираха си боклука (не че много го имаше!) и дори помахаха на заспалите ни физиономии в автобуса!

Стигаме до прекрасния 5 звезден хотел „Интерконтинентал” и аз както винаги побързах да се ощипя и да си спомня времето преди много години, когато като студентка живеех в една тъмна избена стаичка, едвам свързвах двата края и обикновено в хладилника имаше само магданоз и парче сланина! Напомних си да не приемам лукса в тоя живот за гарантиран, а да го оценявам и да съм благодарна, че животът ми се е променил към по-добро (хм, а дали е така...) и в случая е много по-добре да съм на 34, отколкото на 19 години, примерно...

Влизам в луксозната си стая и поглеждам през прозореца. Гледа на изток. Красота! Слънцето току-що е решило да се покаже и да ми намигне закачливо и първите му плахи лъчи са огрели едно голямо езеро, пълно с лебеди и патета! Вече нямах търпение да спя бързо и на другия ден да тръгна да разглеждам, да нахраня патетата с кифли и да се разходя из прекрасните градини, които се виждаха през прозореца и които по-късно се оказаха т.нар. „японски” градини - с всичките му водопади, пътеки, обсипани с камъчета, тревички, изкуствени езерца и пейки, на които влюбени се целуваха, забравили за целия свят! Ама всичко това щях да го разбера утре, а в този нечовешки час всички човешки същества наоколо спяха и беше тихо, спокойно и красиво!