След няколко часа ставам, успявам да убедя двама колеги да тръгват с мен - и отиваме да опознаваме града! Точно пред хотела виждаме спирка на метро. Веднага замъквам колегите там! Добре, че навремето учителката ми по руски беше много страшна жена и всички, които не учеха и не си пишеха домашните бяха строявани в редица и получаваха по една (или няколко - според зависи!) показалка по задните части, та друг път да не се повтаря! Майчице, ако тая жена преподаваше в днешно време на днешните тинейджъри - досега или щеше да е пребита, или вкарана в затвора заради методите си на работа!  Ама за преди 20 години това си беше нормално и мислено й благодаря, щото след толкоз време реших да си отворя устата и да видя помня ли още руски - и помня ами!!! И още как!

Купихме си жетончета за метрото и слизаме надолу по стълбите. Онемях! Красота! (тая дума вече колко пъти я повторих, че и с удивителна в края, ама града наистина си заслужава и думата, и удивителната!) И думичката - красота - си мислех, че не се връзва с думата метро - ама това е само в Лондонското метро! Тук - картинката е съвсем различна!

Все едно влязохме в някаква изложбена галерия! От тавана висят огромни, много величествени полилеи, по стените - изрисувани картини и всяка станция на метрото си има своя собствена тематика - една беше посветена на Валентина Терешкова. Друга - на Юрий Гагарин и всичко, свързано с Космоса. Трета - на някакъв местен герой Юнус Раджаби, него така и не го разбрах кой е!

Чисто, светло и мирише на онова нещо, дето с него мажат разни дървени работи, за да не гният (терпентин ли му се казваше, че хич ме няма по тез работи?) - с такова явно бяха намазани дървениите покрай перона и релсите!

Наоколо се чува повече руска реч, отколкото местния узбекистански диалект! И слава Богу! Щото моята страшна учителка навремето само на руски ме научи! На стената има един огромен часовник и той отброява колко минути са минали от последния влак! И на всеки 7-8 минути - хоп - влакче. Качваме се. Питам де да слезем за центъра и всички с голямо желание обясняват на тройката чужденци!

От метрото се излиза в един разкошен, огромен парк. В центъра му - величествена статуя на Амир Тимур - местния средновековен владетел, който е успял да превземе всичко наоколо и Узбекистан по негово време е бил поне с тройни рамери! Яхнал кон, с развята мантия, дългокос (!!), брадясал, с изпъкнали скули и дръпнати очи! Мъжът мечта! Поне за мен! Въздъхвам, че е живял около 800 години преди мене и си напомням да не забравям да гледам по улиците дали днешните му потомци с нещо не приличат на него!

Обикаляме паметника от всички страни - така де - да си напълня очите с хубост - и нещо ме накара да се разсмея с глас! От другта страна на статуята - една жена с кофа и парцал бърше стълбите и пиедестала, на който е построен паметника! Жената беше явно от някое местно селце - с велурена рокля и шарена забрадка (иначе ташкентските девойки се обличат по последна мода!). Отидох да я заговоря - каза ми, че това й е работата - общината й плаща, за да бърше паметника! Защото е прашно през лятото, а когато вали и туристите си правят снимки на стъпалата, ги изпоцапват с кал!!! Не знаех да се смея ли, да се възхитя ли на местния кмет и управа! В крайна сметка мислено го поздравих за добрата идея и продължихме към главната улица, минавайки покрай дядовци, играейки шах и табла, пръскачки, фонтани и вековни дървета.

Отиваме на главната улица - т.нар. Broadway! Няма шега - така са си кръстили главната улица в Ташкент! Нямам идея нито чия блестяща (блестяща?!) идея е било това, нито защо - най-малкото защото никога не съм била на истинската Broadway... Ама ако и това стане някой ден - обещавам да сравня... 

Тръгваме по улицата. Пешеходна зона е, в началото й е местната музикална академия, по-нататък е пълно със сергии - продават глинени сувенири, местни ръчно изработени чинии и панички, целите изрисувани с традиционните сини плетеници и до сергиите - палатки с кариоке машинки!