|
Страница 3 от 3
Хванахме едно такси и тръгнахме към Ентото. Това е хълм, който се издига над града и от който се вижда Адис Абеба като на длан. Пътят бе стръмен, планински и горкото такси едвам издрапваше нагоре... От двете страни на пътя вървяха десетки жени. Прегърбени до земята, натоварени с клони. Носят ги от километри до колибите си, за да запалят с тях огън и приготвят вечеря. Гледаха ни - ние седнали в такси, бели, добре облечени. Някои ни гледаха тъжно. Други - злобно. А една възрастна жена просто вдигна поглед и се изплю в посока на таксито и ... нас... И най-интересното е, че я разбирах и хич не ми дойде дори на ум да я упрекна за това... Казват, че по селата жените вършат цялата работа - носят дърва и вода от километри. Чистят, готвят, отглеждат не само зеленчуци, ами и деца. Мъжете по цял ден пушат разни наркотици и оплакват трудния живот...Мислено благодарих на Господ, Дявол и когото още се сетих, че не съм етиопка и женена за някой такъв идиот! После си помислих, че ако ме познаваха, те би трябвало да благодарят на когото се сетят от африканските си божества, че не са женени за българка. Примерно.Стигнахме до върха. Там имаше една малка постройка - просто четири стени и врата. Пред нея - етиопец в костюм и вратовръзка!!! На добър английски ни покани да влезем. Вътре беше пълно с картини - негово. Оказа се художник, Сам си ги рисува, сам си ги продава в тази малка стаичка на върха на хълма, под който се е сгушила Адис Абеба. С колко много неочаквани неща се сблъсква човек само за 1 ден на място като този град...
Вечерта отидохме да вечеряме в един местен ресторант - Фасика. Само традиционни етиопски манджи и местни танци! Тук е мястото да кажа, че етиопките са много красиви жени! Имат полу-европейски черти, но с шоколадов цвят! Представете си Иман и Наоми Кембъл, ама умножени по 200 - и пълно с такива хубавици навсякъде! Мъжете не ми харесаха, поне не много, ама това сигурно щото не мога да си представя етиопец дългокос, с китара и дръпнати очи... Та седнахме да се храним... Масата представлява нещо близо до формата на пясъчен часовник като повърхността й е малко вдлъбната, като много плитък леген. И не са големи масичките. Няма покривка, няма нищо! Чак после разбрах защо! Поръчвахме напосоки от менюто, защото така и така не ни бяха ясни имената и кое какво е! По едно време идва сервитьорката и постила масата с ... нещо като огромна палачинка!! Направо така отгоре си я пльосна! Оказа се, че така се хранят етиопците! Това бил някакъв си специален хляб, вече не помня от какво е направен, ама не ми и трябва да си спомням, защото нямам никакво намерение да го опитвам отново!!! Кисел, сив на цвят и мирише на мръсни чорапи!!! Донесоха манджите в някакви тенджери и тъкмо се чудех де ще ги сложат - извадиха по един черпак - и направо разсипват отгоре върху тая ми ти кисела сива палачинка! Тук камарка от агнешко, там купче от козешко и т.н. И няма вилици, няма лъжици! Късаш от палачинката, загребваш с нея от което купче си харесаш и ядеш! Да ви е сладко!!! Само да кажа, че си останахме гладни... После посред нощ в Хилтън им намерихме работа нa Room Service да ни приготвят Club Sandwich по един на всички.
..................................................................
И на фона на всичката тази мизерия, след повече от 4 години и поне 10 посещения на Адис Абеба, първото, което изниква в съзнанието ми като чуя Етиопия, е усещането за топлота. И не само защото там грее африканско слънце. Хората, с много малки изключения, са топли, гостоприемни и понасящи с достойнство съдбата си. И само от време на време в поглед или дума се прокрадва копнеж - по един далечен, по-хубав живот и свят...
Като баба Азарич, която раздава хавлиите във фитнеса на хотела. Като чу къде живея, погледна ме право в очите и каза на развален английски - "Take me London"...
Като малкото момченце в снежнобяла ризка, продаващо кожени барабанчета пред оградата на хотела. И когато си купих едно просто защото исках в този ден момченцето да има пари за храна, то с достойнство ми каза - "Благодаря, сестричке"...
Като онзи продавач на чехли на пазара, който като ме видя такава руса и синеока, веднага ме заговори на добър руски и разказа как завършил инженерство в Москва, но на 50 годишна възраст му се налага да продава чехли с надеждата да изхранва многобройното си семейство...
И всеки път, напускайки "Новото Цвете" си мисля, че точно в хората е красотата на място като Адис Абеба. Хората, чиито живот не е постлан с цветя и рози, но го живеят с достойнство!
Бел.ред. Този и други пътеписи може да прочетете в личния блог на автора ТУК.
*снимки предоставени от Gili Yaari
<< Първа < Предишна 1 2 3 Следваща > Последна >> |