След толкова много посещения в Адис Абеба, така и до днес не разбрах на кого и защо му е хрумнало да кръсти тоя град точно така... Защото нито думата "ново", нито "цвете" имат нещо общо с това място в сърцето на Етиопия. Или поне така го видях аз, с моите си, европейски очи...

Вече не помня преди колко години се озовах за първи път там, но помня, че беше ноември и бе лято. Африканско, етиопско лято. Идвах от Лондон - града без сезони, в който ако случайно изгрее слънце и температурите се покачат над 20 градуса - настъпва всенародна еуфория (но през ноември си е по лондонски мъглив, влажен и неприветлив). Така че съвсем разбираемо  - с удоволствие стъпих на африканска земя и нямах нищо против топлия нощен вятър да развали прическата ми, направена с цената на доста лири и усилия така, че да изглежда небрежно ненаправена...

Помня, че отивайки към минибуса, който ни чакаше да ни откара в Хилтън, минахме покрай цяла дузина инвалиди и деца, които протягаха ръце и казваха една единствена дума на английски - "pen"... Идея си нямам за какво са им потрябвали химикали и дали това, за което са им потрябвали си заслужава да висиш на паркинг в 3 посред нощ, надяващ се на благоволението на непознати чужденци... А може би ако си нямаш дом и легло, паркинг на летището е също толкова добро или лошо място като всяко друго...

Нощна Адис Абеба ми се стори като едно голямо село. Главният път от летището до Хилтън бе асфалтиран, но с толкова много дупки, че все едно не беше. Бездомни кучета спокойно си кръстосваха и пресичаха улиците на сантиметри пред минибуса ни, като че ли не им пукаше ще доживеят ли до сутринта, или ще се окажат под гумите ни... Зачудих се къде ли се е дянал първичния им инстинкт за самосъхранение...

Това бе само началото. На още много неща имах да се чудя, пребивавайки в Адис Абеба. И не чаках дълго за това! На около половин километър от летището, всред блоковете и тенекиените магазинчета - гледам - истински самолет! Вече не му помня модела, ама беше малък и на Етиопските Авиолинии! Паркиран там и вътре било  кафене! И досега се чудя чия е била тази блестяща идея - след като се бракува един самолет, да го превърнат в кафене! Но понякога човек си остава само с въпросите...

Завивам зад ъгъла - и пак изненада! Поне 30 човека тичат по хълма! Знаех си, че етиопците са едни от най-добрите в света в разните му там "бягащи" спортни дисциплини и вече ми е ясно защо... Тренират си, дори в 4 сутринта (или в 4 посред нощ - зависи от разбиранията на човек). И се замислих откъде тоя хъс (това от позицията на жена, която би я домързяло да тича, дори ако живота й зависеше от това)... И си помислих, че едва ли е само от любов към спорта. Просто може би това е един от немногото начини да надмогнеш мизерията - ако си достатъчно добър и упорит, за да се издигнеш до нивото на международен състезател... И въпреки, че само единици успяват, явно надеждата наистина умира последна и всеки един от тичащите посред нощ се надяваше, че може би точно той ще е една от тези единици...

След 10 минути сме в Хилтън. Охраната, метнал автомат през рамо, застава мирно, козирува и ни пропуска през бариерата. До нея, в тревата, точно до къщичката на пазача, нещо се белее. Някой спокойно си спеше под звездите, загърнат само в бяло наметало...Хилтън е един от само двата прилични хотела в града. Стар (или ако и хотелите са като хората - на средна възраст със своите около 40 години), поочукан, но гостоприемен и някак си уютен, за разлика от стандартните си събратя по света... Стаята ми се оказа с балкон, гледащ към градини и плувен басейн, в който в 4.30 сутринта хора плуваха в топлата минерална вода, която извира само на 2 метра от басейна.