Вече има много порутени, изоставени къщи, приближаваме се до една от тях. Подът е сринат наполовина от тежестта на времето, снимката на стопанина все още виси тъжно на стената – забравена от своите потомци. Завесите са прокъсани от влагата и ветровете, върху кръглата дървена закачалка са увиснали дрехи – панталони, ризи, рубашки, престилки, по които вероятно все още има следи от брашно, пръст, пот и надежда за по-добър живот.

В мазето на къщата е полегнала разчупена бъчва, а до нея лежи убита или умряла лисица. И това е село Делчево, външната красота и пасторалната възвишеност са съпроводени от сивата изоставеност, сякаш времето тук е спряло преди 150 години. На това място все още диша възрожденска България - с всичките й прелести, болки, усмивки и тъга.

Тръгваме по пътя над селото, минаваме покрай няколко чешми, на една от тях стои плоча с надпис: “Благословена да е паметта на нашата майка – Спаска, чийто живот бе извел на добрини…всичко даде…нищо не получи и умря в самота…август 1975”, на следващата чешма ни гледа надпис от 1906 г., но повечето букви вече са заличени. Това са другите исторически паметници на личните истории, историите на хората от Делчево.

Калдъръмите постепенно оредяват, минаваме покрай сеновали, догонват ни стада от кози и овце – бързат към върха. Изпотени и уморени достигаме до високо плато над селото. Мокрим си лицата с бистра планинска вода, вадим мобилни телефони, защото връзката тук е по-добра и бързаме да поздравим близките си. Гледката е като от самолет. В далечното подножие претенциозно се е разположил град Гоце Делчев, а непосредствено под нас е станалото ни толкова близко до сърцата – село Делчево.

Обратният път е по-лесен, спускаме се покрай ухаещите хвойнови храсти. Неусетно отново навлизаме в селото. Минаваме със страхопочитание покрай величествените и пълни с история къщи. От прозорците надничат баби и дядовци. Някои от тях се престрашават да излязат на чардака и ни заговарят. Разпитват ни от къде сме, разказват за децата си, които заминали преди години, един дядо споделя че преди 57 години бил в София – войник бил тук. Всички ни черпят с бонбони – прословутите “лукчета”, нали е “сурваки” – нова година.

Възрастна жена с черна забрадка жестикулира пред нас, за нищо на света не искала да отиде да живее в града. Не можела без стръмните калдъръми, без аромата на Делчево. Кимаме одобрително, усмихваме се, вярваме й, защото е искрена, защото думите бликат от сърцето й, бистри като планинските потоци на Пирин.

Вървим бавно, събираме шедьоврите на местността в очите си и във фотоапаратите и камерите. Ще ги запазим, защото малко останаха такива места като Делчево, малко остана от България. След четири дни си тръгваме. Камината бавно угасва, котките и кучетата дружелюбно ни следват по калдъръма до колите. Бабите и дядовците надзъртат зад завесите и се чудят, кога пак ще дойдем, Делчево се сбогува с новите си приятели, с новите си братя и сестри по душа.