|
Страница 2 от 3 До летището освен хотел има и село, и то се казва Лунги. Решавам на другия ден да навия колегите да се разходим наоколо, ама засега си мълча, защото гледам, че и самото летище им идва в повече, какво остава мизерията извън него! Качват ни в един минибус, за да ни закарат в хотела. Минаваме през "главната" улица на селото. Усещането е странно.
Посред нощ е. Никой не спи. Хората седят в тъмнината, тук-таме запалили по няколко свещи и си приказват пред сергийките си с кока кола и разни джунджурийки. Ток няма, навсякъде тихо, само гласовете на седящите наоколо се чуват. Отгоре се е облещила една огромна, оранжева луна и никъде другаде по света не ми се е струвала толкова голяма и толкова ярка.
Ако не бяхме в Африка и ако тъмните физиономии на присъстващите в тази картина не се сливаха с тъмнината, а си бяха бели и нашенски, почти можех да го сравня със селска седянка от миналия век, нещо като "Тлака в Алтъново" на дядо Вазов от "Под игото"...
Фаровете на автобуса осветяват щъпукащи навсякъде малки негърчета, които в полунощ още са по улиците. Сещам се, че английските малчугани ги слагат да спят в 18 вечерта, защото майките им имали нужда от "време за себе си", а тукашните - оставени на самоконтрол и самоотглеждане...На което му се спи - отива и си намира майката и си ляга в полите й.
Не знам на кои дечурлига им е по-добре, ама това само по критерий да си растеш на свобода...
Иначе тукашните са гладни и това им личи...
Дават ни по 1 стая в хотела и аз от горчив опит в Африка първото, което правя е да завъртя крана на душа. Потича една кафява струйка и безславно пресъхва... Поне в чешмата и тоалетното казанче вода има, иди че им разбери системите... Оказва се, че от 6 колеги само двама имат вода в душовете си. Усещам как уелското девойче, което се разрева от това, че срещна гущер в рецепцията, ще има още много поводи за сълзи... Само след 10 минути всички по негласно споразумение, въоръжени с шампоани и хавлии под мишница се събираме в 2те стаи, където има вода да се къпем по ред на номерата... Колегите мърморят и протестират, на мене хем ми е криво, че нямам удобства, хем ми е кеф - чувствам се като на пионерски лагер в детството си в далечното социалистическо минало...
На другия ден сядаме на една маса до плувния басейн да пием кафе и да си мърморим на воля къде сме попаднали и "ах, как се осмелява компанията да ни поставя в такива условия цели три дни!"
Използваме да поседим навън, докато има слънце, защото към обяд почва такъв дъжд, че капките се сливат в плътна водна стена и няма спиране с часове.
Добре, че уелското девойче не е с нас, щото тук е пълно с гущери и игуани. Най-спокойно се разхождат в цялата си шарена прелест и се държат така, все едно не ние се предполага да бъдем там, ами те! И сигурно са прави! Толерират ни и хич не ни обръщат внимание, за разлика от нас - не можем да откъснем поглед! От време на време застават в една особена поза и почват да правят едни движения, които много приличат на лицеви опори - така по-лесно си хващали мухи, според местния чистач на басейна... Както си седяхме и им се чудехме, от дървото над нас тупна една змия, само на метър от масата ми, изви се грациозно няколко пъти и се скри в храстите... Мълчаливо си прибрахме кафетата и обратно вътре!
|
Африка 
disagi.com
