Тръгнахме да се разхождаме по брега, наобиколени от поне 20 негърчета! Всяко искаше да ни докосне, да попипа бялата ни кожа, да ни хване за ръка! Малки бяха и още не бяха почнали да учат английски (официалният език в Сиера Леоне), но и нямаше нужда да си казваме кой знае колко...

По брега бе мръсно, пълно с боклуци, които морето е изхвърлило, спринцовки, стари обувки, но единични - никъде не видяхме даже две еднакви! Едно предприемчиво момченце бе решило все пак да пробва и намери поне няколко, които правят чифт и вървеше с едно дълго въже и нанизваше на него всяка срещната захвърлена обувка! После сигурно щеше да ги събере и да се опита да намери поне няколко чифта! Възхитих му се!

По брега вървяха жени, носещи ведра, пълни с вода на главите си. Ум не ми го побира що така им е по-удобно, отколкото да си носят кофите в ръце, ама явно така са си свикнали от малки! Всички - и мъже, и жени, и малки, и големи - имат прекрасни мускулести тела! Едва ли можеш събра 1 кг сланина помежду всички в селото! Явно тежкият физически труд и фактът, че Макдоналдс още не са се появили и тук си казват думата...

По-нататък по брега виждаме останки от умрял делфин, полуизяден от огромни лешояди, каращи се за парчетата плът помежду си...

Завалява и тръгваме да се прибираме. Само за 2 минути и аз, и Джули сме толкоз мокри, че сме готови за участие в конкурс "Мис Мокра Фанелка". След 10 минути порой, дъждът си отиде толкова внезапно, колкото и дойде и слънцето така напече, че изсъхнахме, докато стигнем до хотела. Пак къпане в стаята на колежката, която има вода в душа си, поредното хапченце „Маларон”, обилно пръскане със служебно издадения ни репелент, който е толкова силен, че ако попадне върху дамски чорапогащник само след 3 минути той си губи цвета, а след 5 е станал на дупки! Този път излизаме всички и отиваме на главната улица, до летището. И за разлика от преди 2 вечери, сега ток има. Влизаме в нещо като ресторант - стая, направена от кал и тръстика, на вратата на която пише - "При Елза".

Преди това минахме покрай една барака, върху която имаше надпис - "Hard Rock Cafe"... "При Елза" има 4 маси, телевизор, хладилник и няколко посетители. Сядаме на една празна маса и си поръчваме кока кола. Единият колега се чувства смел и пита какво има за ядене! Единственото нещо в момента е риба с ориз. В последният момент обаче той решава да не си прави експерименти със стомаха си... Оглеждам се наоколо и онемявам - по стените на безупречен английски са изписани... законите на Мърфи!!! Насред всичката мизерия някой има и е успял да запази чувството си за хумор! От телевизора се носят някакви местни ритми. Поглеждам към вратата и оттам влиза 120 килограмова негърка, облечена в снежнобяло! Това е първата дебела личност, която виждам наоколо! Отправя се право към нас тази Big Mama и ни предлага да потанцува срещу заплащане. Единият колега учтиво отказва. "Какво ще кажете да потанцувам безплатно тогава?" - саркастично предложи тя... Колегата още по-учтиво отказва... Аз почти съжалявам за пропуснатото шоу...

Късно на другата вечер напускаме това място. Аз специално - напускам го със смесени чувства... От една страна се радвам да си тръгна оттук и да оставя маларийните комарчета, липсата на вода, мизерията и всичко останало зад себе си. От друга - благодарна съм, че бях тук... В сравнение с проблемите на тукашните хора, борещи се ежедневно с глада и болестите, моите "драми" и проблемчета, които преди ми изглеждаха, ах, колко сериозни, лека-полека избледняват и почвам да се чудя what the hell was all that about... Поне за няколко седмици и дребните неща като наличието на храна в хладилника, удобно легло и баня с топла вода ще ме правят щастлива... Жалко, че онези малки негърчета не могат да кажат същото...

Бел.ред. Този и други пътеписи може да прочетете в личния блог на автора ТУК.