На следващата сутрин пътуването на юг из Далмация продължи. Преминахме без да спираме през две измислени КПП-та, които би трябвало да ограждат единственият босненски град с излаз на Адриатическо море - Неум. Щом видяха европейската регистрация в платното за транзитно преминаване, обозначено с дванадесет жълти звезди на син фон, митничарите ни направиха знак  да продължаваме, без дори да ни погледнат паспортите. Готино е да си европеец.

Отбихме се за обяд на един от островите край пътя, до който се стига по мост, тъй като отнякъде бях прочел, че там правят най-доброто хърватско вино и сервират  най-вкусните морски специалитети. Оказах се прав. Огромните рибни плата, в които имаше всякакви миди, риби, водорасли, скариди и дори „Лигни" (пипала от октопод, на български) плюс дегустацията от бели и червени вина ни излезе по 20 евро на човек, но това се оказа маловажно в сравнение с факта, че се намирахме в подножието на най-голямата крепостна стена в света, след Китайската.

През Средновековието крепостта на град Стон е служила като основен граничен форд на Дубровнишката република, откъдето са наблюдавали и контролирали търговията по Адриатическо, Средиземно и Черно море. Време беше за Дубровник - основната дестинация на автомобилната ни обиколка. Успяхме да си наемем луксозна вила с частен плаж, лодка и собствен кей само на 5 км от града-музей. След кратък пазарлък собственикът (хърватин, който произвежда вино в Silicon Valley / California и се прибира само за лятото тук) се нави да ни пусне за по 22 евро на калпак. Удоволствието да се събудиш сутринта, да си обуеш плажните боксерки и да цопнеш в морето, което е само на 5 метра от мястото, където си спал, е несравнимо. Нямахме много време да се излежаваме на частния плаж, обаче, защото уискито свърши, а и все пак бяхме дошли да разглеждаме Дубровник.

„Перлата на Адриатика" представлява старинен град, около който е адски трудно да си намериш място за паркиране, дори срещу пет евро на час, а щом преминеш през високите порти, пред погледа ти се  разкрива населението на Слънчев бряг, натикано между четири крепостни стени. Навсякъде пак беше пълно с дребни, дигитализирани японци. Чак сега разбрах защо bluetooth-ът никога не им излиза от ушите - ами че те хората кротко си обикаляха, снимаха с някакви неземни, микроскопични камери и фотоапарати, а щом стигнеха до някоя забележителност, маркирана с номер, набираха номера в мобилните си телефони и внимателно изслушваха екскурзоводската лекция на японски. На това му викам „нация техническа". Останалите глупаци от цял свят се мотаеха с огромни, примитивни гайд слушалки в ръка или пък се напъваха да чуят какво, аджеба, им говори леличката с чадърчето на разваления си английски. Целият „стари град" на Дубровник е очарователен и богат на история, защитен от „Юнеско" паметник на културата. Това обаче не се оказало пречка за сърбите да го бомбардират ожесточено по време на гражданската война, с което са си спечелили възмущението на цялата международна общественост.

Днес, за щастие, старият Дубровник е напълно реставриран и изключително красив. Намирането на средства за поддържането му очевидно не е проблем, защото хиляди туристи всеки ден плащат по 7 евро за едночасова обиколка върху крепостната стена, без да се замислят. Разходката е доста изтощителна в жегата, но дава възможност да се наснимаш на воля и да разгледаш всичко от високо, а ако след това си гладен като Кумчо Вълчо и жаден като африканска камила, както бях аз, задължително ти препоръчвам да опиташ специалитетите в ресторант „Орхан" - точно под Дубровнишката крепост, в залива. Цените са доста приемливи. 

На връщане към България решихме да минем през Сараево, за по-интересно. Пътят за Босненската столица удивително прилича на  път из източните Родопи - реки, стръмни села... Сараево е един гига-Перник, затворен отвсякъде между високи планини. Бях заспал и имах чувството, че съм се събудил в София през 1998-ма година: зле облечени хора в дънки, анцузи и кожени палта, джи ес еми, голф двойки и мъгляви обещания за присъединяване към ЕС. Тъжна, бедна, високопланинска страна.

Международният път през Сърбия до Ниш беше много натоварен през нощта и успяхме да стигнем до София чак в два сутринта. Решихме, че вместо да преспиваме, можем да изтърпим още малко и директно поехме към Варна.

* със съкращения. Пълния текст може да прочетете в личния блог на автора: http://asktisho.wordpress.com/