Призмата за възприятие на всеки един от нас е различна и може би затова е толкова интересно да "видим" едни и същи места през очите на другите - за да открием останалото, невидяно и нечуто, без да налагаме правила и констатации... това ми се ще да постигна с текста, който следва - за един град толкова непознат, толкова неразбиран и неоценен, поглеждайки на него от малко по-различен ъгъл, далеч от класическите туристически брошури.

Когато за първи път видях Торино, си помислих, че е безкрайно тъжен град.

Смятам лично себе си за щастливка, тъй като бях попътувала доста преди това и си мислех, че след мъглата и влажността на холандските канали друго място едва ли може да съществува, което хем да те пленява, хем да те кара да се озърташ по тъмно, защото стъпките ти ехтят и все едно те настигат в тесните улички... да, ама съм, бъркала!

 Бе януари 1998 година и все едно, че всички ветрове, мъгли и целият зимен студ си бяха дали среща по улиците, площадите и мостовете на този северен италиански град.

За Торино знаех няколко неща, толкова, колкото да не се изложа съвсем - че е градът на ФИАТ, на "старата дама" - футболния отбор "Ювентус", както и че оттам минава реката По (да живеят кръстословиците!). Толкова за познанията ми. Толкова и в минималното количество рекламни и туристически брошури, които открих преди тръгването ми за Италия.

С течение на времето и с помощта на моите приятели усетих, че съм сбъркала в първичните си впечатления и че съм се заблуждавала по отношение на носталгичния образ, който предизвика в мен Торино при първата ни среща. Особено важно е този град да се посети за първи път пролетно или лятно време, но тогава не можех да избирам сезоните, за да се запозная със столицата на италианските автомобили.

В интерес на истината този почти траурен облик и възприятие живее в съзнанието на доста италианци, както и в самите жители на Торино, така че явно е било в рамките на нормалното моите първи импресии да поемат това русло. На моя въпрос "Защо и самите италианци възприемат Торино като мрачен град?!" ми бе разказано, че в годините на икономическа депресия (по време и след Втората световна война) хиляди италианци от юг (и не само) идват да работят в индустриалния Торино, където с бързи темпове се развива промишлеността и автомобилостроенето. Поради вечната (и необяснима за нас чужденците) омраза между севера и юга по вратите на торинските апартаменти висяли надписи "на южняци и на чужденци стаи под наем не се дават".

Заедно с тази ненавист и взаимно неразбиране, нараствали и проблемите между работещи и работодатели, както и социалното разслоение. Декор на всички тези сцени бил Торино - с мрачните си улици, зимния студ, вечната мъгла и пронизващ вятър.

Този образ доразвиват и многото филми, създадени за времето на индустриализацията на Италия, като понякога по мое лично мнение дори прекаляват с черните краски, за да доразвият още по-силно фабулата на режисъора и сценариста (в смисъл юг - слънце, море..., север - студ и толкова).

Теглейки чертата накрая и сумирайки фактите, откривам, че явно в крайна сметка е било в реда на нещата за мен - чужденката, Торино да изглежда като най-тъжния град, който бях виждала до момента и да се питам може ли човек да живее тук и най-важното - да се усмихва?!...