Напразните ни усилия с италианските сервизи и плътните задръствания ни забавят. Пристигаме в къмпинг Капучини по тъмна доба. Препоръчвам го горещо това място. Много чисто и приятно. На брега на езерото. С две легла зад завеса едно над друго и удобна разтегателна спалня, оборудвана кухня и просторна баня. Колата до теб, площадка с масичка и чадърче, басейн и магазин, всичко това е за 60 тина евро. Къмпингът се намира в Пешчира /Peschiera delGarda/.

Естествено, както при всяко пристигане сме заредени с енергия вместо да сме уморени. Посещаваме близката пицария, след което допиваме последните глътки анти - носталгична течност на брега на нощното езеро.

Сутринта тръгваме да намерим корабче за обиколка на езерото. Такова точно няма. Има от град до град. Изпуснали сме това до Рива - далечния горен край който забива в Алпите и хващаме това за Сирмионе. Сирмионе е типичен Несебър. Туристи и сладолед и сувенири. В Пешчира намираме дюкян в който ръчно изработват свещи. Решаваме да купим за подаръци. Правим грешка, че не четем работното време. Тук следобед всички почиват. А бяха много красиви свещи. Явно ще се идва пак.

Лаго дел Гарда е красиво, само то има 20-тина градчета около него достойни за разглеждане. Тук вили имат хора явно над средното ниво. Градините - всички са били на фризьор. Усеща се огромната разлика с южна Италия. Дори тук повече прилича на Швейцария. Явно Алпите в цялата си площ оказват едно такова благотворно въздействие към ред и чистота, в която и държава да са.

На път сме Към последната спирка - Триест. Пише се Триесте и така си се казва, не знам защо сме изяли една буква. Убеждавах французите, че прекаляват - да пишеш Пежо или Рено с по 8 букви е твърде разточително дори за французи, ама и ние нямаме правила.

От този град е започнал животът наново за много българи. Преди години, когато от България можеше само да избягаш. Тук е била защитената територия, лагери, политически емигранти и пр. Радвам, се че това е минало. Градът живее и нехае. Наистина е много жив този град, като Солун стотици млади хора са навън. Срещат се заведения с огромни тълпи от младежи, прави естествено. Наоколо пълно със маси и столове, ама италианската дивотия да има по - високи цени, ако седнеш прави много заведения да изглеждат нелепо. Не я схващам тази бизнес идея и като сущи балканец сядам на масата. Попаднахме на някакво мезелъшко заведение. Сервитьорите се обясняват, че те видите ли не готвят, само мезета давали. Вълча салата с една дума. Аз съм щастлив максимално, половинката се сдобива с плато сирена, а госпожицата е отчаяна, тя пък искала спагети, нали за това сме в Италия. Поливаме с две чаши токайско и търсим типична италианска кухня, не е особено трудно. Успяваме да хванем и нашата мания WI-FI с голямо ръкомахане.

До късно скитаме из града. Красив е, модерен, забавен. Утре тръгваме към дома. Малко е тъжно, уж искаме да се прибираме вече а пък... Имаме усещането че сме тръгнали преди 100 дни, толкова впечатления. Опитваме се да осъзнаем всичко. Не осъзнаваме още, че сме открили Европа препускайки из нея като отвързани коне.

Пътят към София. Мисля, че всички го знаете. Словения, Хърватия, Сърбия. Тук се прави вечеря со сръбска плескавица и лесковачки влак.

В 0.30ч. влизаме в България. Не знам за вас как е ама за мен винаги е шок. Дори за тридневно море в Гърция успявам да се разглезя и отпусна дотолкова, че да се втрещявам от сблъсъка с нашата реалност. Пусто и призрачно е на границата, пред нас минава сърбин, оглеждат го подозрително, опипват го, ровят колата, държат се ехидно, надсмиват се над очуканата му кола, леко ме е срам. Зад нас пътуват немци в баварец. Очите им са широко отворени, не схващат как така три коли половин час не могат да преминат. Куп тираджии пушат и гледат отчаяно, ще трябва да изкарат някой и друг загубен ден, опашката от камиони е ужасяваща. Плащам 4 лв. за прегазване на една съмнителна локва, вече се хиля идиотски. Минахме Йессс, пуснаха ни. Продължаваме, тъмно, мрак, пише 25 км ремонт на пътя. Няма една лампа, една черта на пътя, пътуваме из нищото, а зад нас се лепват немците в бавареца, явно не смеят милите да опитат сами изпитанието от шофирането, сърбинът още е в лапите на митничарите. Говорех за шока. Как е възможно, дори в бедната част на Сърбия да има маркировка, осветление, знаци, а тук - нищо! Европейски съюз, а? След 25 км в ремонт следват нови 25, ха! Караш по слух в тъмнината изведнъж пътят става на половина. Опс светофар, стоп! В нищото има светофар. Спираш! Чакаш! Вече цвиля от кеф, удрям с юмруци по тавана. Зад мен виждам в очите на немците тих ужас.

Вече сме у дома!

--------------------

бел. ред. Още снимки от пътешествието може да разгледате на сайта на автора тук: www.dreamtrip.kolio.net