Началото беше на летище "Ферихедь" в Будапеща. От тук започна едно трайно приятелство между българските и унгарските военни историци, между хората на България и Унгария. Не че не го е имало и преди, но това е един допълнителен епизод, който допълва нашите традиционни отношения.

Приличаме си по много неща с унгарците и по ракията, която те наричат паленка, и по кръчмите, които при тях са чарди, и по свирните - чардашите. Народите ни имат много общи черти и в историческите си съдби. Само дето Дунав минава през самата държава, че и през столицата, а при нас е гранична река.

Будапеща няма нужда от реклама, това е една от дунавските перли. Дворецът в Буда, сградата на Парламента, хотел "Интерконтинентал", мостовете, площадът на героите, галерията, военноисторическият музей, музеят на терора...този списък със забележителности може да изпълни цялата вестникарска страница и няма да бъде довършен. Военните историци от България, които пристигнаха за разкопки в гората Мориц, край селището Кишбайом в Южна Унгария, бяха настанени в хотела на Военния университет "Миклош Зрини". Рано сутринта на следващия ден групата беше обогатена с унгарски военни историци и студенти. Експедицията се отправи по магистралата за Секешфехервар, а от там и към селището Шантод на брега на езерото Балатон, срещу полуостров Тихани. Най-дълбокото място на Балатон е 14 м. Езерото има голяма слава в Унгария, но това е и така, защото тук няма море. Курортни селища са изградени по подобие на нашите крайморски, но очарованието на Черноморието е съвсем различно. Да, атмосферата тук, край Балатон също е подходяща за отдих и забавления, но...

Край брега на езерото при Балатонлеле се отклоняваме по магистралата за Капошвар. Нашата крайна спирка беше село Кишбайом, но подминаваме отбивката и се отправяме към Лабод  недалеч от река Риня-окръг Шомодь, където са погребани 312 българи от 44-ти пехотен полк от Първа българска армия по време на Втората световна война, в боевете в Южна Унгария през пролетта на 1945 г.

Това беше първата спирка на българите, където те посетиха военно гробище. Спряхме, слязохме в знойния пек, първото нещо, което видяхме беше старият български герб на една паметна плоча, обградена с гробове. Записахме имената...това е много особено усещане. Човек трябва да посети такова гробище, да се разтрепери от вълнение като българските военни историци в Лабод, за да се усети силата на въздействието, силата на спомена, силата на една епоха, на едно славно и мрачно време, когато са умирали българи, умирали са за славата на своето отечество и за свободата на своите събратя.

Вечер, след изтощителните, но особено ползотворни разкопки в Морицерде, замъкът "Сорковар" край Капошуйляк, който в моменгта е тризвезден хотел, ни се виждаше наистина като замък. Това е курия - малък замък за почивка на дребни благородници от не толкова далечното минало. На това място е имало крепост от ХІІІ в., която е носела същото име. Замъкът "Сорковар" е построен през 1831 г., а е хотел от 1997 г. Собствениците на имота често са се сменяли.

Мястото на разкопките беше в района на селището Кишбайом. То има под 500 жители, но паметта се предава от поколение на поколение и макар и малко, селището е отделило средства и е издигнат паметник на загиналите 63-ма българи, като имената им са изписани с латински букви на български и на унгарски.

След разкопките в Морицерде, бирата в Капошвар ни се вижда като вълшебен елексир.