В първия ден от ноември в навечерието на есенните мразове ние, четирима балканоиди, родом от България, след кратка, но сложна координация, се събрахме на един столичен паркинг. Целта ни беше много проста (в смисъл не сложна) - да отпътуваме час по-скоро за Македония (държавата), където да вземем незабравимо участие в местната алпиниада.

Всъщност въпросният туринг квартет се състоеше от Жоро, Ваньо, Младен и аз. Ако трябва да съм по-точен, това бяха Черният, Салникът, Свръзката и Орли. Два часа по-късно злобният автомобил под вещото ръководство на своя собственик - Младенката - ни носеше в полите на Осогово под слабо, но сигурно ръмящия дъждец. Какво начало! Но нищо - си казахме ние и вече по здрач нахлухме в Македония. В този момент Свръзката натисна здраво педала, щото тя и колата си можеше, и не след дълго му бяха посочени данните на един македонски радар. Отървахме се с вълшебната фраза „Вози леко", май полицаят някога и той се бил катерил...

Пътят към Демир Капия, където всъщност отивахме, минава през Скопие, та се отбихме да се срещнем с местния корифей - Коки (наистина много способен човек) в кабинета на тяхната федерация. Най-хубавото е, че има такива дейни хора, а най-лошото е, когато те са много - си разсъждавах аз наум, продължавайки към заветната цел. „Друго си е магистралата", заключи час по-късно Шофьорът Младен и ние славно навлязохме в град Демир Капия. След две минути обаче излязохме и спазвайки заръките логически се насочихме към близката гора. Тук хижа не намерихме, но по тоя случай видяхме църквата и градчето отвисоко. После се върнахме и паркирахме благополучно пред алпийския дом, който си беше буквално в селището. Бяхме само ние... Всъщност чакахме още трима видни представители на нашата татковина - Тодор с тайния прякор Тошо, получил в последно време прозвището „Катерач извън граница", Валери Тетевенски с неточния псевдоним Далай (той наскоро разбра, че въпросът не е месо/кълнове, а че на момченцата като им се прияде месо трябва да ядат, за да не им стана така, че да им стане нещо) и Марто, с който аз се запознах на място.

Те дойдоха! За това разбрах към 24 часа по гръмките обяснения на Тошо в коридора явно към македонските ни колеги, защото упорито сменяше ударенията, така че речта му придобиваше по-скоро шопско-плевенско звучене. Но утрото по-мъдро е от вечерта! Цяла нощ обаче нещо капеше до моето ложе и аз реших, че вали като из ведро и покривът е протекъл. „Утре ще е удобно за некатерене" си казах и заспах.