После българската делегация отиде да огледа за премиери катерачния масив. Оказа се доста интересно и красиво място - Вардар, скалите и ние - катерачите. Всички опипвахме с поглед плочите, цепките, винкелите, ръбовете и камините, обсъждайки тяхната логика, както бе прието да се прави на такива микрофоруми. Вървейки напред с Черния, забелязахме, че в една издълбана в скалата заличка няколко жени обработват нещо в едни големи щайги и легени. Оказа се, че това са гъби. Завързахме разговор с една от работничките. Ето част от диалога между нея и Черния. Ч.: „А какви са тия гъби?" Р.: "Шампиньони*" Ч.: "Да де, ама какъв вид? Какъв сорт?" Р.: „Шампиньон де, шампиньон." Ч.: „Значи гъбата се казва шампиньон?" Р.: „Да, да много са убави габите. Не се ядат, ама са за износ." След този разговор си дадохме сметка, че в македонския всъщност има много думи с френски произход - трен, авион, рут, все пак чужд език си е.

По пладне вече надъхани се озовахме в подножието на скалите, окичени и предпазени тотално. Аз със Свързката (Младен), Черният с Далай и Марто с Тошо. Ние с Младен си избрахме един тур със символното название „Полшак" - плужек - гол охлюв. Маршрутът не беше сложен - около 5, 5+. Катеренето доста ми вървеше, а и ми се падна да водя по-трудните въжета, така че задоволството се разля в цялата ми същност, бях весел, остроумен и премерено дистанциран - всички симптоми на прилива на самочувствие. Завърнахме се в алпийския дом доволни от мисълта за предстоящите премиери. Там заприиждаха катерачи, затропа се в коридора, стаите се изпълниха с планинари - въобще meeting. Съставът си беше чисто балкански, така че може да се каже, че алпиниадата беше почти народна, а не международна. После запознанства, откриване, филми - няма да ги описвам, само мога да кажа, че ентусиазмът и липсата на интриги в тази общност бяха за завиждане. Хората наистина бяха дошли да се катерят.

Денят на премиерите започна с трескави подготовки, дрънчене и суетене. Беглото споменаване на „Плочата над рекичката" вчера от Младенката явно днес узря окончателно като идея в неговата климберица. И така озовахме се (водени от фиксидея плоча над поточе) в основата на леко полегнала, но впоследствие бързо изправяща се скална повърхност. Естествено без видими цепки и хватки - въобще маниашко! Самият аз леко демотивиран, не знам от какво, бях навит на всички варианти: аз водя; Младен води; търсим друга премиера; прибираме се. Затова се съгласих изцяло Свръзката да прокара първото въже, всъщност не можахме да го разпънем, защото орехът се оказа костелив. След 4-5-метрово хоризонтално отклонение в търсене на път, не без доза адреналин Младен успя да се завърне към изходната позиция все още готов за премиери. Каква психика! Впоследствие изградихме премиерен вариант на един от основните турове, като тук решаващият елемент беше отново двигателят с вътрешно желание Младен. Казвам го, защото от моята вчерашна сила юнашка нямаше и помен. Нямах почти никаква идея за пътя ми като водещ, което веднага рефлектира върху психологическия ми модел на поведение, а той се фокусира някъде в лявата ми колянна област и в един ключов пасаж с малодушно облекчение аз поставих съответната става - коляното върху малък скален праг - никой не видя - само аз ... Все пак на върха беше доста приятно. Другите български премиерчици най-вероятно градяха сериозни турове, щото по това, което се чуваше, явно събаряха планината. По-късно се оказа, че е имало защо. Черният, Марто и Тошо прокараха доста интересен тур (6-7), който по предложение на „знаете кой" единодушно кръстиха „ХХL". Салникът и Далай пък изградиха един вариант с претенциозното название „Дзен" (5). Както по-късно Валери обясни пред камера „Дзен или дзян - зависи от настроението." Та толкова за премиерите и премиерчиците. Мисията беше изпълнена, а на моменти невъзможна. На другия ден след кратко катерене се изпратихме в една кръчма с македонска скара и по една бира и си тръгнахме.

Международната алпиниада, а тя се оказа такава поради участието на американец и американка от Кейфор (явно там имат и отдел катерене), премина успешно и ползотворно.

бел.ред.: Авторът е член от екипа на Номадия ООД (www.nomadia.bg)