Оправихме сметките на стаите (нищо не се плаща в кеш - нито на бара, нито в интернет клуба, нито в магазина, а попълваш разписки и накрая плащаш - избягват се многото бакшиши и закръгляния на цени на горе). Тръгнахме с повече от 2 часа закъснение. Стигнахме до Марангу гейт, където имаше магазин за екипировка (втора употреба) - челници, гети, щеки, ... Веднага се появи сган опитваща се да продава какво ли не. Някои от групата се спазариха добре. Тръгнаха да ни раздават пакети с храна за обед, а ние си помислехме, че пак нещо ще ни продават и ги отказахме. Дохтоуру си даде пакета на танзанийската войска, която го прие с недоверие в началото, след това обаче пакетът изчезна мигновено.

Снимахме се пред табелите, снимахме един хамелеон и минахме през Марангу гейт: Петя, Нина, Кари, Милена, Емилия, Евгений, Славян, Стефан, Тодор, Жак, Нейков, Светльо, Росен и Борко. Почти веднага след това ни нападнаха 3 групи от деца с хамелеони, които искаха по един долар за да се снимаме с хамелеон.

В Америка думата „негър" се счита за обидна. За Африка не бяхме сигурни и още на тръгване решихме да използваме кодовата дума „пъстрокожи" (това е първата дума в българския език използвана за обозначаване на цветнокожи). Някои си използваха по-стандартни думи като „мангал" и „черен". Разбира се, от време на време се изпускахме и използвахме думата „негър".

Мандара Хът
Ето, че тръгнахме из джунглата. Странни дървета с криви преплетени клони, висящи лиани, невиждани цветове, висящи зелени неща от клоните на дърветата (не може да се види истинския цвят на клоните) и много неприятно за снимане: много тъмни клони а зад тях много ярко осветени участъци - снимки с черни и бели петна. Видео камерата също не се справя особено блестящо. Снимаш нещо вълшебно, а после не е както го виждаш. На средата на пътя спряхме на открито място с масички. Там някакви (може би шведки) се хранеха и хвърляха отпадъци по земята. От храстите зад тях много често изскачаш едно животинче, което грабваше храна и се прибираше обратно в храстите. Имахме много предположения - от опосум до тасманийски дявол, но никой не разбра какво е. Само дето постоянно снимахме в краката на шведките.

Тръгнахме нагоре и Годи (известен още като Годжи) ни показа как се люлее на лиана. Няколко души от групата веднага се пробваха. Аз като се пробвах, лианата се свлече надолу и Годи обяви, че съм 100 кг. Всъщност с раницата бях към 95. Годжи не спря да пее една песен за Килиманджаро, в която всеки втори стих е Акуна Матата (няма проблеми, не се тревожи, и т.н.) Някои от групата също почнаха да си припяват. Като стигнахме в хижата все още припяваха и негрите се изкефиха на Акуна Матата. Като цяло няма забързан негър или изпотен негър. Непрекъснато си повтарят Pole-Pole, или Poko-Poko, което е нещо като турското яваш-яваш, само че още по-бавно.

В хижата имаше бира, на мен най-много ми хареса Сафари, а след нея - Килиманджаро. До хижата успяхме да заснемем и маймуни. Освен нас (белите и черните), имаше черно-бели маймуни и едни по-дребни, които изглеждат черни, но им викат сини. Поне задниците им са сини. Някои се зарадваха, че са видели прадедите си, въпреки че това не бяха човекоподобни маймуни.