До Килиманджаро и назад или просто Akuna Matata (част 2)

Пътеписи от

Из галерията...

RSS Feeds

Начало

До Килиманджаро и назад или просто Akuna Matata (част 2)

Автор Боримир Събев, снимки: Стефан Цаков

неделя, 20 януари 2008

Страница 2 от 4

Финалното изкачване
Станахме по разписание, пийнахме чай (имаше и бисквити), заредихме топла вода и 13 души тръгнахме в 11:10. Един от групата, без никакви видими проблеми, заяви, че няма да се качва до върха, "за да не пречи с бавното си темпо на младежта". Опитахме се за малко да го убедим да продължи ако не до върха, поне до Гилманс Поинт, но в крайна сметка всеки сам си решава.

Първоначално жените, които имаха по-малко опит, бяха сложени в началото на групата за да определят темпото. Тръгнахме на горе. На долу беше ясно - виждаха се светлините на някакво селце в ниското. Много малко от звездите обаче се виждаха.

Два месеца по-рано, при изкачването на Арарат ми беше станало доста студено, затова сега реших да си сложа полара върху термо бельото под якето. Груба грешка! Въпреки бавното ходене почнах да се потя, а пък доста ме мързеше да спра да се преобличам. Така си изкарахме до към 5000 метра височина, където направихме първата почивка. Там махнах полара и ми беше добре, въпреки че вече бях потен. Малко по-нагоре обаче задуха вятър и усетих как потта започва да замръзва. Отново ме домързя да се преобличам и си продължих така - все пак вече бяхме на стръмното изкачване, а там човек бързо за/прегрява.

Между 5000 м и 5200 м беше кофти период на изкачване за мен. Недоспиването ми действа много зле. Случвало ми се е и на 2000 м височина да „колабирам" - да остана без никакви сили поради недоспиване и преохлаждане. И така - започнах да вървя почти спейки. Отварям очи, поглеждам гърба на негъра отпред, проверявам дали не е спрял, или да не се е отдалечил много и пак затварям очи. И вървя на автопилот. Много тъпо, нали? Кьоравите врабчета и Господ ги пази... все пак серпентините там не бяха по стръмен склон, и въпреки че беше като сипей, нямаше голяма опасност. За разлика от Арарат, където стъпваш от камък на камък, и всяко стъпване на криво може да доведе до неприятни последици, тук вървяхме по много ситни камъчета и прах.
Ухуро (Кибо)

Според разни гидовници, водачите (имахме 6 помощник водача - общо седем негри) пеели песни за ободряване на туристите. На мен тези песни ми действаха приспивно. От време на време от групата ме питаха да проверя височината с GPS-а, но мен ме мързеше дори да им отговоря, камо ли да го вадя и включвам.

Във всяка група има по-бавно и по-бързо вървящи. Ако темпото се вдигне, бавно вървящите окапват. Ако се ходи бавно, на бързо вървящите не им е добре - не само психически. В идеални условия всеки би трябвало да спазва собствено темпо, но не и в планината, не и на такава височина. Има много за и против дали трябва да се дели групата; ясно е, че групата върви с темпото на най-бавния. В случая имаше натрупани недоволства и от предишни ходения и в един момент някои поискаха или да се увеличи темпото или да се раздели групата. Бавно ходещите не искаха да са в тежест на бързо ходещите и също поискаха да се раздели групата, за да може те да ходят още по-бавно. Освен българския водач имаше танзанийски водач и шест помощник водача танзанийци. Имаше възможност групата да бъде разделена, но след като водачът взе решение групата да не се дели, нямаше нужда да се стига до разправия на висок глас. Негрите в началото се подхилкваха, после разбраха, че е сериозно. До края повече не запяха.

Единствения положителен ефект беше, че аз се разсъних и следващите 300 метра, където сипея беше доста по-стръмен, аз вървях напълно буден. На около 5500 м височина спряхме за по-дълга почивка. Там вече духаше сериозно и отново си облякох полара. На някои хора им бяха замръзнали краката и се наложи спешно да им се разтриват. Някои бяха прекалили с броя чорапи и кръвообращението им се беше влошило от притискането. Други просто трябва да си вземат нови обувки.

Лошото за мен беше, че покрай почивката пак взе да ми се доспива. Поседнах на един камък задремвайки от време на време, докато се събудих за пети път. Тогава станах и повече не седнах. За съжаление дрямката не ми мина. Този път не си позволих да ходя спейки. Затварях си очите само по време на кратките почивки за поемане на дъх (тези почивки бяха чести при хората пред мен, но и на мен добре ми идваха), а ходенето беше само с широко отворени очи. Вече бяхме под ръба на кратера, където имаше по-големи камъни за прескачане и тук-там за изкатерване, и трябваше да съм нащрек.

С чести кратки почивки за поемане на въздух стигнахме до Гилманс Поинт (точката на Гилман) - 5681 м надморска височина. Там Годи почна да ни прегръща и крещи, а аз се чудех за какво е тази радост. В последствие се оказа, че това е първото място, за което дават сертификат, че си го достигнал. А и много хора се отказват там, като видят още колко много им остава до върха. От там по ръба на кратера са около 200 метра денивелация до върха, но е много плавно и продължително изкачването, а за недобре аклиматизирани хора да се движат дълго време на такава височина е трудно. Ние обаче бяхме тръгнали твърде рано от хижа Кибо и пристигнахме по тъмно на Гилманс Поинт - т.е. нищо не видяхме и не се отказахме. И по светло да беше, времето не беше с нас - мъгла, вятър и лапавица. За 20тина секунди краката ми се разтрепериха яко, а после и цялото тяло почна да се тресе. После всичко отмина.

Тръгнахме по ръба на кратера. Пътеката виеше от вътрешната и външната страна. От вътрешната беше добре, но от външната вятърът беше много силен. В един момент почна да ми се гади, но нищо не повърнах. Това обикновено е признак на височинна болест, наред с главоболие и световъртеж. При мен нямаше други признаци, а и както споменах такова нещо ми се е случвало не веднъж и на 2000 метра височина при недоспиване и преохлаждане. Две от жените вече се бяха отказали, или бяха на път да тръгнат надолу. Водачът предложи да се върна и аз, но аз исках да продължа.

Тук помощник водачите вече се бяха пръснали да изпълняват задачи. Някои от жените (а и не само от жените) доста по-надолу бяха дали да им носят малките раници. Тук всеки от помощник водачите си ходеше към прикрепения човек. Нейков изоставаше с един от водачите (до края Нейков му бъркаше името - ту Джонсън, ту Джаксън, ту...) и аз се прикрепих към тях. И започнахме нашето бавно, но славно изкачване.

Определено вече нямахме много сили. Всеки по-стръмен участък водеше до задъхване и нужда от почивка. Почнахме да броим - изминаваш 10 двойни крачки и спираш. После 15 и спираш. Пробвахме и с 20. междувременно почна да се развиделява, но всичко беше в мъгла. Духаше силен вятър. Отново започнах да заспивам прав по време на почивките. Нейков даже предложи да се върна с Джаксън, а той да продължи сам. Нямах намерение да се връщам, а и не бих го оставил сам. Пак тръгнахме, пак спряхме за почивка. Джаксън беше зле облечен и постоянно подскачаше и си пляскаше ръцете. Поне ръкавиците му бяха лапи, но горния му панталон беше разпран по целия задник. С Нейков се опитвахме да му правим заслон от вятъра по време на почивките. Той дори предложи на Джаксън да остане на завет зад едни скали докато се върнем, но Джаксън естествено отказа. После на въпроса „колко има до върха?" Джаксън отговори, че с нашето темпо са поне 3 часа и се опита да ни убеди да се върнем.

Покрай нас минаваха групи в посока върха, в някои от тях помощник водачите бяха хванали хората за ръката и ги дърпаха нагоре. Джаксън също ги видя и се опита да ни хване и двамата и да ни тегли. Определено е яко това момче - успя да ни избута двамата едновременно на няколко крачки, преди да си издърпаме ръцете. От време на време срещахме групи, които се връщат от върха. Всеки път се надявахме, че това вече са нашите, т.е. върхът е наблизо. Питахме ги колко има до върха, и те ни отговаряха „10-15 минути". Само че те се движеха надолу, а и нагоре не са се движили с нашето темпо. Всяка следваща група все това казваше: „10-15 минути".
На върха

След малко Нейков попита какво ще правим. Погледнах GPS-a - оставаха 80 метра денивелация. Отново тръгнахме и аз все по-често обръщах поглед към GPS-a. Видяхме силует на връх в мъглата, и понеже оставаха още 20 метра денивелация, реших, че това е върха. Изкачихме го, и се оказа, че сме качили само 5 метра. Отново напред, съвсем бавно. Най-накрая срещнахме първите от нашите. И те ни успокоиха, че е съвсем близо - само трябвало да слезем малко и следва върха. Да де, ама като слезеш, после пак трябва да катериш. Последни бяха Годи и Евгений. Годи ни поздрави, че сме се качили и продължи надолу, а Евгений се върна с нас и продължихме пак към върха. Не знам дали защото знаехме, че е близо, дали заради нещо друго, но изведнъж стана доста по-лесно да се върви. И ето че стигнахме мечтаната цел - 5895м!

Видяхме табелките на върха с приветствията, кутия вероятно с тетрадка със записки (не я отворихме) и... мъгла във всички посоки - нищо наоколо не се вижда. Всичко се беше заснежило от лапавицата. GPS-a беше замръзнал, защото го носех отвън през последния половин-един час - целият беше покрит с дебел слой скреж и батериите бяха сдали багажа. Фотоапарата на Нейков също отказа да работи. Той извади знамена и почнахме да се снимаме с моята видеокамера, която носих на топло под горатексовия панталон. Бяхме пристигнали 35 минути след основната група - в 7:05 - общо 8 часа изкачване. Имаше много радост, дори и малко сълзи. И дойде време за тръгване на долу...