Малко се ядосвахме, че сме тръгнали по никое време и сме качили върха през нощта, но пък времето така или иначе не беше добро и нищо не загубихме като гледки.
В Хоромбо пак ни изненадаха неприятно - не бяха заредили с бира. Започнахме да доизпиваме запасите от огнена вода и давахме луди пари за безалкохолни. Цената на безалкохолните, бирите и минералните води от литър и половина е една и съща.

Бакшишите
Вечерта започна с напрежение. Годи повика „американката" за да си говори с нея по един „таен въпрос" - за бакшишите. С нея, защото водачът ни винаги изглеждал сърдит. Предварително ни бяха казали от фирмата, че негрите (носачи, готвачи, водачи) очакват над 100 долара от всеки един от групата. Годи започна даже с 200 долара на човек, после каза поне 150, накрая свали до 100. Беше му разяснено от американката, а в последствие и от водача, че от българи няма как да получи такъв бакшиш.

Въпросът с бакшиша е много сложен. Има два варианта: общоприетото е, че човек работи за заплата, а бакшиша е нещо отгоре - може да има, може и да няма, и никой не може да определя какъв бакшиш трябва да му бъде даден. Има обаче и друг вариант: работи се за минимални пари или без пари, като се очаква, че бакшишът е с точно определен размер и работещите разчитат само на този бакшиш. В този случай е доста неловко да плащаш в пъти по-малък бакшиш, особено ако хората са си свършили добре работата.

Ние не разбрахме кой от двата варианта е налице. Не бяхме подготвени да даваме такива бакшиши. Имаше хора, които бяха тръгнали от България само със сто долара джобни пари - яденето и нощувките бяха включени в цената на екскурзията, а и тази цена хич не е малка - цяла година работиш за да си позволиш екскурзията. Това са си нашите аргументи, но цялата ситуация беше много изнервяща - не си сигурен дали все пак си постъпил неправилно. Със сигурност бих предпочел тези бакшиши да са включени в цената на местната фирма или в цената на българската фирма, която организира екскурзията, за да няма после недоразумения и напрежение вътре в групата.

Прочетохме в интернет, че стандартно очаквания бакшиш е 10% от цената на услугата. В крайна сметка се разбрахме помежду си в групата всеки да даде между 30 и 40 долара. Събрахме ги накуп и ги връчихме на Годи заедно с една фланелка от България за спомен. Годи не остана доволен и вечерта пак имаше някакви обсъждания, на сутринта - пак. За да не стане нещо по пътя, Годи реши да каже за малката сума на хората си, чак като слезем долу на Марангу гейт. Беше видимо притеснен, включително за това - да не си помислят хората, че е прибрал той част от парите, както и как точно да разпредели малкото пари между хората си. Последното разбира се не беше наш проблем.

Някои от групата, които имаха собствени водачи и бяха останали доволни, им дадоха лични бакшиши, както и разни шоколади, ядки, сушени плодове и други.

На сутринта Годи и хората му изпълниха няколко африкански песни; някои от тях дори танцуваха малко. Годи, който водеше представлението не беше в добро настроение, което съответно се предаде и на другите участници - представленията на другите групи бяха доста по-енергични и по-весели.

Слязохме до хижа Мандара, където хапнахме топъл обяд. Хората се пръснаха да търсят маймуни за снимки, а някои по пътя из националния парк Килиманджаро направиха „уникални кадри, за които други плащат страшно много пари". По пътя за трети път отидохме със Стефчо до кратера Maundi, за да го заснемем в хубаво време. Въпреки че си бяхме починали вече една нощ, пак се задъхахме при изкачването на малкото кратерче.

В хижата пак ни казаха, че няма бира. След което един от групата пак отиде да попита и негрите го дръпнаха настрана. Попитаха колко бири ще пием и отидоха в гората сочейки разни дървета. Изведнъж - хоп! - и се върнаха с чувал с бири. Явно в тази гора бирите растат по дърветата.

Хапнахме, починахме си и пак тръгнахме надолу. Почнахме да срещаме децата с хамелеоните, които този път не ни предлагаха снимки, а направо питаха за шоколади и сладки - да им раздадем остатъците. Малко преди Марангу Гейт имаше едно отклонение за водопад. Отидохме да го видим. Там имаше „еко-пътека", която водеше до една голяма стена с много зеленина по нея и малко вирче отдолу. Вероятно е много красиво при пълноводна река, но ние бяхме на края на сухия период, т.е. прецакахме се. И трябваше пак да катерим баир с изплезени езици.

Слизането беше безкрайно и ми излязоха мазоли на краката, които не се оправиха до България. Други пък имаха проблеми с глезените, а трети - с пищялите.

На Марангу гейт отново се регистрирахме кой до къде е стигнал, накупихме разни сувенири, бири и безалкохолни и дойде време да товарим багажа на буса. Тогава Годи извика нашия водач пред неговите хора и говорейки ту на английски, ту на суахили обясни колко са ни благодарни, че сме им предоставили възможност да работят за нас. Съобщи на хората си (в присъствието на нашия водач), че и ние сме доволни, както и колко пари сме им дали и по колко (малко) се падат на човек. При което веднага сред негрите започнаха разправии и започнаха да се сочат един друг с пръст - вероятно някои бяха носили по-малко от други. Ние се натоварихме на буса и потеглихме бързо, като си мислехме дали няма да ни чакат с мачета в хотела...