„Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувства, каквито изпитах аз, когато наближавахме Ниагарския водопад, а още повече – когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!

.... Много минути изминаха, додето се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички. Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали. Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени! ... Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога!” (Алеко Константинов)

Дали бих дръзнала да опиша впечатленията си ... след Алеко?!

Да! Защото живеем във времена, когато всичко ни се струва възможно; малко неща ни учудват и ... пишем „4удеса” с 4 -ка.

Пръв посети водопада 12-годишният ми син. Очаквах го с нетърпение, за да ми разкаже за този грандиозен природен феномен.   

„Тоя водопад са го... орязали” – бяха първите му думи. „Представях си го поне четири пъти по - голям.”

Поколение, което не се впечатлява от нищо, с различна от нашата ценностна система, или просто възраст, на която други неща правят впечатление. Повечето от снимките му от Ниагара бяха на динозаври, анимационни герои, Франкенщайн ...