Джeки Чан не дава да спиш – за един грузински влак и още истории

От Батуми до Тбилиси с Джаки Чан и Джет Ли

Всъщност влакът изглежда доста обещаващо – широки места в общ салон, може би ще се спи! А може би не. Влакът бързо се пълни с джигити – голи до кръста потни мъже, рошави тийнейджъри, ревящи деца и 3-4% жени. Има и видео – а на него пускат екшъни с Джаки Чан и Джет Ли – на руски! Напомнят ми славните времена, когато в барчето на почивна станция в Албена ходихме да пием газирана вода и да гледаме филми с „първобитен“ превод. И добре, че има какво да си спомням, за да изкарам осемте часа до Тбилиси – сън не се предвижда. Освен трите екшъна един след друг и половинчасовата монотонна музика от видеоплеъра след края им, звънят и телефони. В 4 през нощта, защо не? Джигити ходят напред-назад, тропат, говорят, забавляват се.

Все пак сме в Азия – Тбилиси

Грузинците искали да влизат в ЕС – затова и са свалили визите за всички страни членки, дори и недоносените Румъния и България. Обаче географски, а и не само, Грузия си е в Азия. Мили индийски спомени извиква неорганизираният пейзаж около гарата, спящия на строителна количка тип, лелката, която бърка с пръст в каната със сок, за да извади мухата отвътре, храната, продавана направо на тротоара, а и липсата на кафенета.

А метрото, казват, било като московското. Аз там съм бил само на неприятното летище Шереметево, така че нямам база за сравнение. Но метрото си го бива – дълбок и стръмен ескалатор се спуска като в чилийска мина. Време за слизане – 100 секунди. Време за пътуване между две спирки – малко повече. Добре, че не се чака дълго да пристигне влакчето, защото в станциите няма места за сядане. През 65-та, когато е строено метрото, хората са били не хора, а желязо (всъщност не – комунисти!).

pict2209.jpg

pict2330.jpg

Добре поне, че в квартирата ни посрещат рано, хранят ни с омлет и ни приготвят стаята бързо. Най-после си отспахме. Хазяите са в пенсионна възраст, с изключение на младия Андрю, който движи бизнеса с „хостела“ онлайн. Макар че не е хостел, а обикновена квартира, мястото си заслужава, а хазяите доказват, че митовете за грузинската гостоприемност не са митове. Тук най-после можем и да говорим английски или поне англо-руски.

Хората са посещавали България в годините на късния социализъм, някъде по времето, по което у нас имаше хубав грузински чай. Сега ни черпят с ирански, подправен с билки от семейната дача. Производството на грузинския чай е съсипано някъде в края на соц времената, когато пътищата към необятния руски пазар са били прекъснати, отчасти вероятно и от гражданските войни. За тях обаче нито дума! Разговорите за отцепените територии не се препоръчват на Грузинска земя, най-малкото защото могат да доведат до неловко мълчание.

Тежко, тежко… Хачапури дайте!

Много хляб се яде в Грузия. Носят го и без да си поръчал. Ако поръчаш, пак го носят. И в двата случая се добавя в сметката, но цената е скромна (1-2 лари, 1 лари е 80 стотинки), а количеството – не. Хапваме гъбена салата и хачапури. Голяма грешка, но кой да знае, че ще донесат и хляб? Докато изядем салатата с хляба, вече няма място за хачапурито и си остана в чинията. Но изглежда местните нямат такива проблеми – в следващата кръчма младо семейство с три деца хапва три порции огромни като кюфтета пелмени, салатки (големи) и две аджарски хачапурита. И си ги изяждат.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван