Малко пътешествие с много впечатления – Едеса, Паралия, Метеора, Каламбака, Солун

Паралия

На около половин час път на юг по националния път Солун-Атина е Номос Пиерия. Аналогът на „номос“ в българския език е „окръг“. Очевидно природата е благосклонна към местните жители – поне от това, което успях да видя, останах с впечатление, че поминъкът им се базира на селско стопанство и туризъм. Административният център на Пиерия е гр.Катерини, разположен в подножието на Олимп и ми се струва логично да е един вид и „базов лагер“ за всички, желаещи да се възкачат до покоите на Зевс. А крайбрежието на номоса, характерно с безкрайни пясъчни плажове и няколко малки крайбрежни селища от размера на, да речем, Приморско, е известно от туристическите проспекти като „Олимпийска Ривиера“, предоставяща всички удоволствия за отдих край морето.

Нощувката беше в Паралия-Катерини или накратко, само Паралия, което означава буквално „Крайбрежна улица“.
Много популярни тук са тъй наречените „студия“, които, поне това, в което бях аз, представляват чисти, прилични стаи с тераса, санитарен възел и обзаведен кухненски бокс. Е, ама аз им писах и един минус – всичките програми, на които беше настроен телевизорът, бяха гръцки!
Но Паралия я видяхме само „нощна“, тъй като я използвахме само за преспиване. Въпреки че беше краят на сезона, магазините работят до късно, може би, докато по улиците се движат хора. А народ се блъскаше из улиците предостатъчно 🙂
Масовият шопинг-туризъм, позволяващ да се съвмести приятното с полезното, тук май е в стихията си 🙂 Това си помислих, като видях колко много магазини за кожени палта и кожени изделия има. Останах с впечатление, че съотношението между „кожените“ магазини, заведенията за хранене и всички останали магазини са 40/40/20 % (е, грубо, не претендирам за точност)
Не можах кой знае колко да видя, но според мен, Паралия е по-симпатично градче от Лидо ди Йезоло, където обикновено отсядат българските туристите, тръгнали към Венеция.

Sn.05

Паралия вечер Sn.06

Една от атракциите на Паралия – Цветният фонтан

Метеора

На следната утрин продължаваме към главната цел – Метеора. Пътят отначало се движи все покрай морето отляво и планината на боговете, Олимп – отдясно. Минава покрай добре запазена византийска крепост, промушва се през една долина между Осса и Олимп, и се стрелва през Тесалийската равнина, право на запад. След гр. Трикала се насочва на северозапад към синкавите планини в далечината.
След около 15 мин., насреща ни и почти като отведнъж поникват огромни скални късове с причудливи форми. Някой би могъл да ги сравни с Белоградчишките скали, но не е същото. Белоградчишките са като скупчени фигури. А тези са, сякаш някой ей така, на шега и за забавление ги е набучил насред полето. Най-впечатляващото обаче, са малките червено-бели къщички, накацали по върховете им. Отдолу точно така изглеждат – като детски играчки, закрепени там, горе. Няколко минути изкачване (с автобуса) и малките къщички се превръщат в големи християнски манастири.
„Метеора“ се превежда като „Място между земята и небето“. И си е точно така. Манастирите са построени върху скали, високи по над 300-400м. Предполага се, че преди около 60млн. години, по време на Терциерния период, това място е било крайбрежието на супердревно море. Но … „Panta Rei“ („Времето тече и всичко се променя“), както са казали древните. Морето се оттекло нанякъде, извайвайки ни този странен спомен, будещ възхита и недоумение.
Днес тези впечатляващи сиви скали сигурно са невероятно изкушение за всеки алпинист…
Но алпинисти ли са били първите, успели от върховете им да видят вълшебната красота, да се насладят на простора? Какво са почувствали те? Какво са търсели тогава?… Дали странното усещане за свобода и предопределеност, устрем и преклонение, неусетно преливащи във възторг и покой, когато пред очите ти се разстели неповторимата гледка? Или естествената сигурност, идваща от непристъпността на скалите, е накарала някогашните монаси да приемат предизвикателството да изградят своята обител тук? А може би и желанието да са колкото може по-близо до Бога?
Аналите разказват, че още от 11век Метеора започва да става център на православното монашество.
„Пионерите“, монаси-отшелници, отначало започнали да обитават скалните ниши и пещерички. До днес още личат остатъци от стари дървени или изкопани в камъка стъпала към тях. За мен е малко непонятно това да се самоизтезаваш, като месеци наред стоиш, седиш, лежиш в някаква каменна дупка, без или с мизерна храна и вода, отчужден от света, повтаряйки до безкрайност молитви… Изобщо, съзнателно да осакатиш живота си – това не е за мен! Вярвам в „нещото“, което се казва Бог, Природа, Вселена или както и да е, няма значение. Но не съм религиозна. И смятам, че щом си се родил на тази земя, смисълът е да живееш на нея и да правиш нещо, което да е полезно и за другите й жители. Но – ако този Бог желае да има и монаси – о’кей! … И защо не, нали именно монасите са създатели на този християнски, исторически и архитектурен комплекс, който е признат за паметник на ЮНЕСКО. Точно те са и създавали, и съхранили през вековете тази нишка от човешката култура. И затова заслужават нашето уважение и благодарност.
За жалост от всичките 24 манастира, които са съществували преди време, днес са останали действащи само 6. Въпреки ограниченото пространство, всеки има свой храм, макар и мъничка цветна градинка с пейки, музей… и отегчени от потока посетители – котки из двора 🙂 За да влязат в манастира, туристите плащат символичната сума от 2 евро. Има условие обаче – мъже, жени – без голи крака! Т.е. мъжете да са с дълъг панталон, а жените – колкото може „по-увити“ – без голи рамене, деколте и талия. Но дори да сте съвременна млада туристка, с къса блузка и дънки, няма проблем – на входа, заедно с билетчето, ви дават и една оборотна дълга пола на ластик. Не се притеснявайте и ако сте по-пухкава – кройката е такава, че на всички им става. И не пропускайте да се снимате после с нея! Едва ли някога ще ви хрумне да се облечете пак така 🙂
Тук, на тези голи, неплодородните скали, превърнали ги в свой дом, от векове монаси и монахини се стараят да живеят тихо и просто. Денят им е разчетен строго на часове за молитви, труд и почивка. Занимават се и с характерно за религията изкуство. Разбира се, всеки според уменията и потребностите си: иконопис, дърворезба, изучаване и преписване жития на светци, библейски текстове, църковни песнопения. Според религията им това е начинът да се отърсиш от земните грехове и постигнеш душевна чистота.
Но колкото и да се стараят да запазят своя си свят, аз мисля, че не могат да избягат съвсем от съвременността… Щом използват за транспорт модерни джипове, например :-)) …
Разгледахме 2 от манастирите.
Истината е, че още при влизане в двора, те завладява спокойствие и чувство, че тук всичко е „друго“. Навсякъде е чисто и подредено. Божиите невести крият лицата си, не желаят да бъдат снимани. Поне не явно. Защо ли? Но след миг забравям въпроса си. Покоят на плачещите върби, неочаквани жълти и бели рози, грейнали червени мушката и оранжеви тагетеси, нацъфтели тук, между земята и небето, просторът пред очите ти от ръба на скалата, всичко това сякаш те кара да преливаш от радост… И като си помислиш, как в подножието някога са скитали първобитни племена, после са се разхождали древните елини, после са препускали византийски конници, после…
Всеки манастир си има патрон, на който е кръстен, свой рожден ден, своя история, свой храм: Св. Стефан, Св. Варлаам, Св. Никола, Св. Варвара, Св. Троица и най-големият и хубавец – „Преображение“, наричан още „Великият Метеор“.
Не разбирам от икони, но в манастирските църкви повечето от тях са вековни и смайват с изяществото на позлатените си иконостаси. Фреските по стените създават впечатление за специално, силно доверие в Създателя. Започвам да се чудя кое е по-вярно – монашеската увереност за блажения им допир с него или моята земна-земна радост, че съм се родила и живея точно на тази Земя?! … Хмм, странно усещане е внезапно да се усъмниш в себе си 🙂

Sn.07

Sn.08

Каламбака

Долу, под скалите се е разположило градчето Каламбака. Невъзможно е, след като си го съзерцавал от висините, да не ти се прииска, след това да приседнеш някъде из него на чашка кафе и отново да се възхитиш на „небесните манастири“ над главата ти. А може и да се подкрепиш с един „гирос“, нещо като турския дюнер. Или просто да се разхладиш с един сладолед 🙂
Според оскъдните исторически сведения, първите споменаващи това малко и симпатично селище под скалите, са историците Ставрон и Ливий, които го наричат Егинион. В 167г. пр.н.е. римски завоеватели избиват голяма част от населението му и го разрушават. Но малкото останали живи, успяват да го възстановят. През византийската епоха го преименуват Стаги, по името на едноименната християнска епархия, която по това време се намирала тук. „Стаги“ се превежда като „капки“… Но защо „капки“? … Капки вода?… Капки вяра?… Преодоляване на трудности „капка по капка“? … Какъв ли смисъл са вложили лукавите византийци? 🙂
По-късно, шведският историк и пътешественик Й.Бьорнстаал, който посетил мястото през 1779г. написал: „Гръцкото селце Стаги, което турците наричат „Каламбак“ и в което се намират десет християнски църкви и нито една джамия, се намира под високи и отвесни скали. За да посетиш Митрополита в неговата резиденция, горе в християнската обител, трябва да положиш неимоверни усилия и преминеш редица опасности, докато се изкачиш.“
В доживелия до наши дни Егион-Стаги-Каламбака, днес най-забележителният паметник е църквата „Успение Богородично“, която е построена през 10-11в. върху руините на византийска раннохристиянска базилика. Красотите й са заложени в добре запазените фрески от 12в. и стенописите от 1573г., дело на свещениците Кириязис и Неофит, син на критския иконописец Теофан.
Каламбака е типично туристическо градче – малки хотелчета, ресторантчета, много магазинчета, продаващи всичко – от накити и икони до шах и джапанки. Тук има и специална работилница, в която всеки желаещ може да погледа как се рисуват икони, как се украсяват, как се обработват, за да им се придаде старинен вид. Даже продават най-различни модели златни верижки „на метър“ 🙂 Не съм фен на златните накити, но мисля, че изработката им не е лоша. Чест им прави на продавачите, че не крият, че златото е само около 60%, останалото е друга сплав. За тези, на които им се иска да им „отрежат“ колкото за една гривничка, примерно, а не разполагат с много дивиденти, ще кажа, че абсолютно същите верижки се продават и в Паралия, хем на по-ниска цена.

Солун

Прекрасен слънчев ден!
Автобусът леко се измъква от магистралата и след малко триумфира по крайбрежния булевард. Морето заслепява отдясно, градът сияе отляво. Солун!
Градът е основан на това място в 315г. пр.н.е. от македонския цар Касандър. И относно името версиите са две. Едната е, че то е в чест на съпругата му, която била сестра на Александър Македонски и се наричала Тесалоника. А втората – че точно на това място древните елини победили местните жители, тесалийците. А на гръцки „Тесало-ники“ се превежда буквално като „Победа над тесалийците“, защото както знаем, Нике (Ники) е древногръцката богиня на победата. А който е учил малко английски, без проблем ще произнесе „Т“-то – същото, както, когато казваш „Thank you“. Ударението е на втората сричка.
Солун понастоящем е вторият по големина и значимост гръцки град с около 1,5млн. население.
Още от създаването си той е столица на Македония, спомената за пръв път от Херодот, който твърди, че македонците са един от дорийските народи, живеещи в подножието на планината Пинда. Името „Македон“, названието „Македония“, както и думата „македонец“, имат един и същ корен „мак“ (от макос=микос, което в превод от гръцки означава „височина“, но визирайки хора с висок ръст, а също и планински жители).
След победата на римляните при Пинда в 168г. пр.н.е., той е столицата на римската провинция Македония.
Крепостните стени на Солун знаят много. Видели са и нашествия на келти и нормандци. А по време на четвъртия Кръстоносен поход е превзет за някое време от рицарите. Даже араби опитват да се облажат от модерния и богат за времето си град. После се оказва под властта на Византия. И на Венеция за седем години. Дори при царуването на Иван Асен II, за десетина години е подчинен и на българската държава. От 1430г. до 1912г. е турско владение.
Градът е разположен по северното крайбрежие на обширния Термически залив. Архитектурата му основно е от съвременни здания, измежду които се крият ту остатъци от римски строения, ту византийска църква, ту някоя реставрирана вила от 18-20 век, която вече се използва като паметник на архитектурата, музей или нещо друго за благото на народа. Срещат се някои в доста лошо състояние, но екскурзоводката обясни, че са в такъв вид, защото собствениците им са се пръснали по света и няма кой да се заеме с реставрацията. Но понеже са частна собственост, никой не ги докосва.
За 23 века съществуване, Тесалоники е бил свидетел на славата и могъществото на Македония и Рим, величието и блясъкът на Византия, възходът и падението на Османската империя. Жителите му грижливо пазят множеството забележителности и артефакти от многовековната му история: римски, византийски и османски паметници. Най-популярни са: Арката на Галерий, построена в чест на победата на императора над персите; Римският площад; Римският дворец; Градската крепостна стена; Бялата кула.
От християнските църкви най-почитани са: църквата „Св. Димитър“ (който е и покровител на града); Храмовете на Божествената мъдрост „Св. София“ и „Пресвета Богородица“.
Символ на града се явява „Левкос Пиргос“ или „Бялата кула“ на браг на морето, построена в периода на господството на венецианците. По време на османското робство тя е използвана за изтезания и затвор. За да не личи кръвта по нея е била периодически варосвана, откъдето идва и името й, останало такова до наши дни. Днес тя е филиал на Византийския музей. Рядък образец на византийската култура от 13 век е и Византийската баня.
От османската култура са останали няколко джамии, като Хамза-Бей и Алказар, бани и търговски безистени.thessalonica-880287_640
Тези, които се интересуват от история, може би ще харесат Византийският музей и Археологическият музей, който след тригодишна реконструкция, работи отново и е с разширена експозиция.
Градът изглежда добре устроен и съвременен. Струва ми се, малко трудно би могло човек да се изгуби – повечето булеварди и улици (особено в центъра) са прави, площадите – големи (Св. София, Аристотелис), а морето просто е уникален ориентир.
Солун от древни времена е второто по важност пристанище на Гърция. Днес той е и крупен промишлен, финансов, учебен и културен център, място за провеждане на световни търговски панаири HELEXPO.
Благодарение на географското си разположение, от момента на основаването си до наши дни, винаги е имал образ на космополитен град.
Усещането, което ми остана след панорамната обиколка на града е, че това беше само прелюдия. Ала тя не ми е достатъчна… И неусетно идеята за следващия ми воаяж започва да се оформя 🙂

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван