Автор: Галя Бончева
(Пътят към Сантяго, Ел Камино де Сантяго де Компостела, или просто пътят Камино е името на всеки от поклонническите маршрути с крайна цел катедралата Сантяго де Компостела, където се счита, че е погребан Свети Яков Зеведеев, един от дванадесетте апостоли на Исус Христос. Най-популярният маршрут е т.н. Френски маршрут, който започва от градчето Сен Жан Пие дьо Пор във Франция, преминава Пиренеите и пресича цяла Северна Испания. Дължината на маршрута е 780 км. – бел.ред..)
Самолетът от Барселона, който ни върна в България, кацна на пети юни в София. Но, всъщност, аз все още не съм се върнала напълно от Пътя. Все още гледам местата, през които минавам, с преценяващ поглед на пилигрим с раница на гърба. Все още ми липсва общуването с хора, общуване, което не е обременено от снобизъм и стремеж към материалното. Общуване, което носи заряда на човешкото съпричастие и приятелската усмивка. В следващите редове няма да мога да разкажа всичко, което преживяхме, но ще се опитам да дам възможност да видите Камино Сантяго през моите очи.
Ето и ул. „Rue de la Citadelle“ №39 -мястото, което ще ви снабди с паспорта на пилигрима и мидата на Св.Яков. Срещу този паспорт можехме да спим в така наречените „албергета“ – местата за подслон на пилигримите. Получили всичко необходимо и пожеланието „Буен Камино“ от планинския водач Филип, тръгнахме към първата среща по Пътя – среща с Пиренеите. Пътят от Сен Жан до първата спирка в Испания – Ронсесвалес е около 25 – 27 км. Маркировката е чудесна и няма вероятност да се изгубите. Планината е невероятна – зелена, прохладна, с аромат на планински треви и … се оказа трудна за мен. Десеткилограмовата раница ми се стори най-тежкото нещо, което съм носила някога! Винаги съм смятала, че знам смисъла на думата „умора“, но едва в Пиренеите разбрах нейното истинско значение.
Привечер, пристигайки в Ронсесвалес, мечтата ми беше да се добера до леглото и спалния си чувал. Албергето, в което спахме, е част от манастирски комплекс и побира повече от 130 човека. Сутринта се почувствах като новородена след кроасан и ароматното кафе с мляко! Първата седмица е най-трудна – появиха се мехури на краката, независимо, че обувките бяха изключително удобни, гърбът и раменете бяха преуморени. Но се свиква с всичко и идва моментът, когато се чувстваш щастлив с тялото, което става все по-жизнено и пъргаво, независимо от увеличаващите се километри. Невероятно е усещането по време на ежедневната вечерна меса в катедралните храмове. Имаш възможност да почувстваш единение с останалите, да се помолиш за хората по света, както и за онези, които вървят по Пътя, и да си обещаеш, че ще продължиш да опитваш да правиш добро. Няма да забравя протегнатите ръце и прегръдките с непознати хора, с които все едно обменяхме енергия, която те зарежда за следващите дни! Вървя по Пътя и мисля, колко много хора са минали по тези места и са оставяли отпечатък от стъпките си, носейки със себе си своите надежди, мечти, отчаяние и вяра. Понякога през ума минава мисълта: „Струва ли си усилието?“. И отговорът идва бързо: „Да, струва си! Струва си, защото на Пътя разбираш колко силна е волята и вярата в себе си, в света около теб и в онова невидимо нещо, което носи равновесие в природата и между хората и, което някои наричат „Бог“.
Остави отговор