Автор Наталия Бояджиева 

ПИХ ЗАЛЕЗНО СЛЪНЦЕ

В Долината на ехото сме все още. Слънцето пада до хоризонта и започва спектакълът, който винаги ме очарова. Душата и очите ми са възнаградени с великолепен огнен залез.

Връщам поглед към скалните сълзи, надвиснали загадъчно над ковчезите и на път да ги скрият съвсем. Образувание, подобно на пещерните сталактити, които се стичат от таваните на подземията. Но за първи път виждам скала на открито, която се търкаля надолу по склона като капка. Пълзенето на утаечните меки скали и тяхното слягане е причинено от чудовищните тайфуни, вятъра и атмосферните води, които се леят върху тях. Растенията също могат да разграждат скалите; региони , където времето е топло и влажно, имат много органична материя в почвата. Водорасли и гъбички разбиват химически варовика и скалата се задвижва бавно надолу от собствената си тежест. Така тя потича – уникално в моите очи явление. Стъпили сме на дъното на море от преди милиони години.

Това е научното обяснение, а има и друго – романтично. Плачът на природата. Усамотение зад каменната завеса… Завинаги.

Късният следобед. Синият час. Той превзема пространството малко по малко, плъзва се по скалите, спира горе и, като че ли е паяжина, увисва от небето. Люлее цветовете, сякаш някой просто е въздъхнал. И въздухът става друг – от син – виолетов, после потъмнява, потъмнява – до елегично индигово. Вслушваме се в звуците на здрача, докато ъглите се пълнят с тъмнина. Още малко и вечерният мрак ще ни покрие, затова продължаваме по пътеката. Някои от скалите са оксидирани и изглеждат като залети с тъмна боя от някаква гигантска ръка.

dsc00639

окисите се стичат като боя по скалите

dsc00593-min

край пътеката

dsc00598-min

Джун

dsc00661

Кали по полянката

Див живот, колкото искаш. Плодородни поля, тропически гори и емоции, присъщи на детската възраст, когато всичко ти изглежда вълнуващо и прекрасно, и то наистина е. Сякаш за да украсят отвъдния живот на сагадци, тук са нацъфтели бели кали, непосети от никого – изящна млечна поляна. Смятат се за едни от най-красивите цветя – старомодно булчински у нас, а насред джунглата – нереални. Не се бях замисляла коя е родината им.

Наоколо по високите скали висят на гроздове ковчези, някои – на стотици години; миди, обраснали по дъното на кораб, откъдето почиващите аплаи могат да виждат семействата си и да се грижат за тях. Очарователно място за вечна почивка. Взирам се в отминалите векове. Ехото на невидими стъпки и сенките на сагадци правят околността мистична. Така се осъществява връзката със земята и слънцето, с неговата очистваща сила.

Понякога се открива неочаквана близост между твърде далечни народи , живели с хилядолетия разлика във времето. Сещам се за Славеевите скали над Велинград, които са център на голям некропол. Траките са погребвали своите близки високо между камъните като над покойника са поставяли огромен камък или плоча, която да се вмести между вертикалните. Така те са търсели съчетание на земното с небесното, а камъните концентрират и излъчват енергия.

И друга връзка открих с едно племе, географски по-близко до Филипините. Торая е планински район на Южен Сулавеси, Индонезия. Етническата група торая живее в център на Сулавеси и практикува анимизъм (както и игорот) – възгледа, че всички не-човешки същества (животни, растения и предмети) притежават духовна същност. При тях са се развили някои от най-сложните погребални ритуали в света. Покойниците се поставят в пещери, изкопани в скалите, или в дървени ковчези, които се окачват нависоко, както е тук, в Сагада. Да се издълбае пещера е скъпо занимание и отнема няколко месеца. На входа ѝ поставят да пази реалистично дървено чучело, наречено тау тай, което представлява човека, преселил се в отвъдното. Церемонията не се провежда веднага след смъртта му, тъй като често липсват средства за разходите. Така че близките чакат – седмици, месеци, а понякога – години, докато съберат достатъчно пари. През това време починалият е балсамиран и се съхранява под един покрив със семейството си. До погребението той не се счита за мъртъв, а просто за болен. Често дървените фигури се подреждат на малки скални балкони като в театър – така те винаги се гледат очи в очи с младото поколение и провеждат своите безмълвни разговори. Наследниците виждат всекидневно тяхното присъствие и чувстват техния дух и памет.

На всеки няколко години през август се извършва ритуалът Ma Nene. Мумиите се измиват и се обличат спретнато в нови дрехи, а след това се разхождат из селото като зомбита. Церемонията винаги събира хиляди туристи и антрополози.

Въпреки мисионерството местните култури оцеляват в същината си. Белите в своята арогантност, че са единствено прави и най-значими на света, крият зад покръстването истинските цели на колониализма. Не вярвам в глобализацията на днешния свят. Предпочитам корените.

Жизненият път прилича на лабиринт, в който на всяко разклонение сме принудени да правим избор. Ако някой преди три години ми беше казал, че ще се озова на място, за каквото само съм чела в приключенските романи, там, където величавата природа е съхранила примамливия зов на първичната си мощ, щях сигурно да се засмея невярващо.

Има места, милиарди места, за които не знаем нищо. И фактът, че не знам нищо за тях, ме вълнува и ме кара да искам да ги изследвам.

– Сега ще минем през една от кафеените плантации – подхвърля Джун. Кафето се отглежда по стръмните склонове сред гъста растителност от векове. Първото кафеено дърво е пренесено от Бразилия и засадено тук през 1800 година. Кафе арабика и сега вирее чудесно и е източник на доходи за местните.

dsc00602-min

Цветовете на кафето

dsc00599-min

В кафеената плантация

Белите цветчета на вечнозелените фиданки се открояват графично на фона на тъмните лъскави като полирани листа. Тук – таме са завързали и плодчета. Дълги сенки в отговор на ниското слънце. Минаваме без пътека сред може би най-обичаното растение в света. Джун се е научил да вижда наоколо всичко живо и да му се радва – тревата, дърветата, птиците, животинките. Вглежда се в тях със спокойни очи и внимателно сърце и те му откриват такива знания, каквито не можеш да намериш в никоя книга.

dsc00604-min

Вход на пещера

dsc00615-min

Гърлото на пещерата

В подножието на гористия склон сребрее река. Човек винаги търси контакт с водата – тя сваля умората и пречиства мислите. Тръгнахме по течението на топлата бистра вода и в миг ми се прииска да живея на това благословено място. Толкова е красиво – миниатюрни парченца слюда проблясват в гранита над нас, безмълвно спокойствие, чува се само диханието на природата, а по-надолу неравна стена от ярка зеленина закрива входа към една пещера. Рекичката се шмугва уверено натам и продължава пътя си в подземното царство.

dsc00618-min

Река под прикритие

Преди да изчезне от погледа, вниманието ми е привлечено от безброй миниатюрни кули от камъчета, оставени от човешка ръка. Невидимото присъствие на други хора, материализирано в изящната подредба, стопля душата. Крехкото равновесие е следата, която добавя мистика и извисеност в тази приказна атмосфера, и чувството, че не сме сами. Идвали са много хора преди нас, ще дойдат и след нас. Както е и в живота.

dsc00623-min

Каменни кулички

Изкуствени каменни могилки се използват като маркери в планините в различни части по света, но тук, в Азия, необичайната декорация е натоварена с друг смисъл. Още в Бронзовата ера хората по тези места са правели подобни малки погребални пирамидки, за да възпират мъртвите от възкръсване. Камъчетата, струпани  на пирамида, са също и алегория на ефимерната крехка красота, сътворена от човека и природата в съавторство. Всеки си ги тълкува по своему. А в Корея каменните кулички са много разпространени, срещат се по пътеки, водещи към планински върхове и в близост до будистки храмове. Катерачи добавят само още едно камъче на върха на купчината, за да им донесе късмет. Традицията има своите корени в почитането на Сан –шин (Планинския дух), все още жив в корейската култура.

– Между гостите ни има много корейци – поясни Джун. Замълча, сякаш искаше да каже още нещо. Но каквото и да беше си помислил, си остана неказано. Стори ми се, че не одобрява корейското нашествие в страната от последните двадесетина години.

dsc00638-min

Крехко равновесие

Подредих си и аз своя куличка, за да ми носи късмет. През това време яркото синьо на небето беше избледняло; слънцето си беше прибрало цветовете заедно със светлината. Така и не навлязохме в пещерата покрай подземната вече река, трябва да се предвиди повече дневно време. Ще се връщаме.

dsc00629-min

Реката се плъзва във вечния мрак

dsc00643-min

И на пътя сме оградени от скали

dsc00645-min

Скален хотел

dsc00656-min

Сувенирен магазин

dsc00644-min

Сред боровете

Джун ни поведе по стръмното било нагоре към шосето. От двете ни страни се редуват спретнати къщи с причудливи покриви, измайсторени с въображение; в сравнение с колибите в равнината са направо дворци.

dsc00656-min

Тъкачницата

Така стигаме до Тъкачницата. Преди да влезем, нашият водач предупреждава: никакви снимки! Щом пристъпвам прага, веднага съжалявам за лекомисленото ми съгласие. Просторното помещение е разделено на две – вдясно са становете с тъкачките, а вляво е сувенирният магазин. Точно там погледът ми се прикова в една майсторска дърворезба. Това изкуство е гордостта на Кордилера в продължение на векове. Фигурата от дърво е на ловец на глави – емблематична за цялата планина. Атлетичен мъж с набедрена препаска (бахаг) държи в лявата си ръка бойна брадва, а дясната – отпусната надолу, стиска за косата човешка глава. Зловеща и едновременно пленителна картина. Дълго наблюдавах съвършените форми, ръката ме сърбеше да снимам тайно, но забраната беше необичайно строга; следяха ме с поглед.

Тогава купих един от типичните ножове на тези ловци – изложени са като сувенири. По-късно го подарих на сина ми, той колекционира въоръжение и оцени високо екзотичната придобивка.

Красивите тъкани, всяка – различно декорирана, се продават на място и в Багио.

dsc00658

Сагадски тъкани

Беше почти тъмно, когато излязохме. Все същата тишина, озарена от далечните оранжеви отблясъци на залеза.

dsc00653-min

Червенопръстница (почва с червен цвят)

zdrach

Здрач над Долината на ехото

Разплатих се с Джун, дадох му повече от поисканото, да зарадва двете си малки момчета и се разделихме с добро. Спуснахме се по главната и скоро стигнахме до хотела.

Вън вече се разнасят нощните звуци. Сред тях ясно се различават гласовете на пойни гущери и щурци, които разкрасяват мрака. Вдигам глава към небето. В светлото сияние на вечно лятната луна не се вижда нито едно облаче. За сметка на това джунглата от другата страна на пътя изглежда тъмна и неприветлива под хилядите блестящи звезди, подобни на върховете на копията на безчислена войска. От влажната почва се издига фосфоресцираща мъгла… В слабата светлина танцуват нощни пеперуди. Усещане за спяща джунгла – бълнуване на змии под влажна растителност. Нощният въздух гали лицето ми, а гледките плуват пред очите ми. Лъхва ме мирис на река. На мъждукащата светлина на уличните лампи градчето и джунглата изглеждат като картина от райски сън. Всичко е красиво, пленително и величествено – и яркият благословен ден, и тъмната свещена нощ.

Всеки от нас крие дълбоко и уникално съчетание от тайни и загадки, напълно неразличими за другите. Ким никога не ме попита нещо за моята страна, нито за Европа. Свикнах никой местен да не се интересува от света, от който идвам – най-много да запитат какъв език говорим. Но никога не можеш да разбереш един човек, докато не влезеш в кожата му или поне в обувките му. И все пак, колко малко знаем за обратите и преломите в човешкото мислене.  Изненадващо след кратката вечеря, вече в хотелската стая, Ким започва да разказва небрежно и полугласно. Наострям уши – тя ме пренася в детството си. Те са четири сестри, моята спътница е най-голямата. До 1991 година са на свещи, едва тогава им прокарват ток. И досега в страната има райони без ток. След залез излизали пред къщата и баща им разказвал приказки и легенди – най-вече за юначествата на храбрия мъж на име Ламан, живял в Кордилера. Друг силен човек от Бикол се наричал Ибалон. „Но ние най – обичахме кратките истории на бръснаря – спомня си Ким и постепенно гласът ѝ става светъл и носталгичен. – Бръснарите знаят много истории от клиентите си и често ги разказват, за да забавляват хората.“ Разказът ѝ продължи до късно през нощта, а малко след края му трябваше да ставаме, за да хванем първия автобус за Багио.

Слизаме с багажа в ранния стипчив планински въздух. Църквата нежно се разтапя в светлината на утрото. Мъглата се разпръсква, пропускайки първите слънчеви лъчи, които осветяват склона, терасите и Сагада. Автобусът потръпва, буботейки, за наша изненада почти пълен. Проправяме си път към дъното – късмет, последните две места са за нас. Заспускахме се от величествената планинска верига към равнинния филипински свят.

Традиции, култура, хора, езици и пейзажи – много са причините да поискаш да дойдеш в Кордилера. Няколкото дни на непланирани обиколки из мистични места изтекоха. Това, че на този свят срещите завършват с раздяла, е естествено. Срещнах пленителна и величествена земя и нейните горди стопани и разбрах какво е да целунеш вятъра по висотите на Кордилера. Пих залезно слънце и роса, спала върху зора. Видях замръзналите кордилерски звезди, сребристата светлина на луната и разтопеното слънце. Дългите усукани сенки, тревата, вековните дървета, пъстрите скали и слоевете човешки труд и надежди, наречени оризови тераси. Древните предначертания, записани в костите, закодирани в кръвта и татуирани по кожата.

У игорот ме завладя радостта да живееш и да се чувстваш свободен. По време на трудното пътуване из планината и аз можах да изпитам част от този живот. На пръв поглед това са съвсем други и различни от нас хора със свои желания, навици, мечти и вътрешен мир. Но, както казва Харпър Лий, има само един вид хора. Хора.

https://nataliaboiadzhieva.wordpress.com/

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван