Ден втори. Някога да ви се е случвало просто да вървите и да се усмихвате без видима причина? Днес е така. Разходка по брега на Рейкявик. Някои тичат, други карат колела, трети се разхождат като мен. Отляво – гладък и перфектен черен асфалт, отдясно – заливът на Атлантика. В далечината – контурите на вулкан. По пътя виждам надпис Iceland, направен от подредени едно до друго камъчета. Как да не те усмихне това?! После хоп! – вляво към лутеранската църква Hallgrimskirkja с впечатляващи 73 метра архитектурна височина. И за финал нека като всяка уважаваща себе си активна мацка да вляза във всеки магазин за туристическа екипировка. Време за шопинг! В края на тези четири часа се сдобивам с магнити за по 11 лева парчето, трек чорапи от вълна на исландска овца и buff-че на разпродажба.
Следобеда прекарвам в изучаване на майсторските настройки за заснемане на северното сияние и се сещам кое е онова едно нещо, което човек винаги забравя да вземе на път. В моя случай – статива. Надявам се да се справя и без него. Днес ще се включа в неизменния за всеки турист Aurora Borealis watching тур – 3 часа разходка посред нощите на нулеви градуси с възможност да видиш зеленото сияние (в Исландия зеленото е преобладаващ цвят, макар и да няма дървета). Подходящи за северното сияние са периодите февруари-март и септември-октомври. В моя случай – второто.
Съвет: ако е облачно, шансът тази гледка да се открие пред вас е малък. Всички туристически компании предлагат при неуспех да се включите безплатно втори път. В този ред на мисли, разумно е въпросната дейност да бъде в един от първите дни престой на острова. Ако все пак програмата ви до края е пълна и нямате възможност за втори опит – страшно няма! Фирмите ви канят в рамките на следващите 3 години да се върнете отново и „пак да им заповядате“. Ако ви се отделя отново 4-цифрена сума за подобно пътешествие – защо пък не.
Индексът за активност на сиянието Aurora Borealis за тази вечер е 4 (скалата е от 0 до 9). С един от 13-те ми съквартиранти се надъхваме психически за предстоящия момент.
Chasing Northern Lights… Прибирам се в 2 сутринта в хостела, лягам си на втория етаж на леглото и си мисля как главоломно се провалихме тази вечер с преследването на зелената ивица в небето. Сиянието не благоволи да се открие. Съответно и елфите, които по старо исландско вярване излизат наяве тогава. В автобуса, който ползвахме за трансфер от точка А до Б, успях да задремя, но все още се чувствам като парцал. Добре поне, че пихме по чаша горещ шоколад и хапнахме по два исландски мъфина на един вулкан, част от маршрута ни по пътя за „чудото“. А и 3 часа навън през нощта са си 3 часа бране на студ. Радвам се, че си взех дрехите за сноуборд.
Ден последен. Резервиран е предварително стандартният за Исландия Golden Circle тур – 8 часа обиколка с автобус. Времето е мрачно. Нищо. Както казват тук: „Ако времето не ти харесва – изчакай десет минути“. Днес посещаваме Geysir. Едноименният гейзер, от чието име произлиза и самата дума. Дори от чешмата в близкото заведение тече гореща вода. Понятие „студена вода“ въобще липсва. Всичко пари. Следва водопадът Gollfoss. Местните го определят като най-красив, но на мен ми се струва просто най-голям, не задължително най-хубав. Спирка три – живописният национален парк Pingvellir с къщички с триъгълни остри покриви в долината. Накрая, но не и по важност – кратерът Kerið. Това е втората ми най-любима забележителност в Исландия. Само го вижте…
Последното пътуване не минава и без доза напрежение. Две китайки бавят групата с повече от трийсет минути, правейки си селфита на кратера…Винаги има по някой, който не е разбрал часа за потегляне. Затова пък екскурзията завършва с изпълнение на симпатичната девойка, която е наш гид. На микрофон в автобуса тя пее приспивна исландска песничка.
Прекарвам вечерта по пижама, с биричка в кухнята на хостела. Говоря си с новата ми познайница от Сейшелите и пиша в лилавия тефтер. По-късно с „колегите“ по стая обменяме впечатления, пари и обичайните миризми от туристическите ни обувки…
Последна сутрин. Ставам в 4:00. Поставила съм си задачата да не събудя повече от 5 от 13-те ми съквартиранта. В 4:30 си връщам картата на рецепцията и се изненадвам приятно от факта, че на бара ме чака чаша ароматно горещо кафе. Грабвам я и се впускам по самотните, все още облети в тъмнина улички на Рейкявик. Обратно до Culture House, откъдето дойдох. Бусчето ме взима и пътуваме към летище Keflavik. По пътя все още се оглеждам за северното сияние. Уви – не го виждам, но в главата ми се заражда идея за второ идване, обратно тук в страната на огън и лед. Остават ми още толкова неща да направя – ледено катерене, трек, разходка в ледена пещера, втори шанс за сиянието, топване в синята лагуна. Също така искам да наема кола и да карам по черния асфалт на онези самотни пътища, които често виждаме от приказните wallpaper-и по лаптопите си…
Исландия… къс земя с насъбрана природна сила, която респектира силно и неизбежно. Сурова природна картина с особено красиви детайли и изобилие от ярки цветове. Симбиоза между огън и лед. Безброй възможности и приказен фолклор. Твърде руси и прилично забавни местни хора със сложен език и невъзможни за произнасяне думи. Безбожно висок икономически стандарт, придружен от особената наслада на 20-левовия наливен ейл. Оставям в тази страна къс от сърцето си. Вземам вечни спомени. Намирам…себе си!