„Къде по дяволите е Рига?” Това беше първото нещо, което Джоди ми каза, когато предложих да отскочим за два дни до латвийската столица. ”И поради каква причина трябва да ходя там?”, беше второто. Аз бях подготвен и за двата въпроса. ”Рига е столицата на Латвия. Близо до Русия е. И аз...”

„Русия!”, възкликна Джоди, скептично настроена.”Искаш да отида в Русия през февруари! В никакъв случай. Няма да ходя в гадната Русия.”

Аз се засмях очакващ точно този отговор. ”Виж, Латвия не е Русия, Джоди”. Само е близо до нея. Изглежда съвсем ...

‘Не.” И излезна от стаята.

Приближавайки летището в Рига в една тъмна февруарска вечер забелязах за първи път снега навън. Бяла вихрушка се виеше около крилата на самолета. Обърнах се към Джоди, чудейки се дали да й кажа. Беше отнело доста време да я убеждавам да тръгне за Латвия. Спомням си втория ни разговор на тази тема. Казах й, ”Хайде, скъпа, ще бъде несравнимо преживяване”. ”Наистина ли?”, каза тя. ”Значи ме убеждаваш да отида на място, за което никога не съм чувала.” И тя застана с ръце на кръста, чакаща най – доброто ми обяснение.

Поемайки си дълбоко въздух, й казах за красивия средновековен град и за модерните барове и ресторанти наоколо. Описах парковете и забележителностите, после й показах снимка на хотел „Латвия”, най – високата сграда в Рига. Видях, че Джоди бе впечатлена.” А знаеш ли кое е най – интересното?”

„Казвай”, каза тя заинтригувано. Има бар на 24 –тия етаж, наречен „Скай лайн”. Вижда се целият град.” Очите на Джоди се ококориха. ” Ооо, това звучи добре.” Но тогава направи физиономия. ”Но, няма ли да е студено през февруари?”. Това беше единствената възможна пречка в моя план. Джоди беше права. Рига през февруари щеше да е замръзнала. Всъщност миналия февруари е било - 28 ° C в един момент. За да убедя Джоди да дойде трябваше да подходя внимателно. ”Виж”, казах. ”Да, ще бъде студено. Но ако се облечем топло, ще ни е добре. И снегът може да е добавка към цялото пътуване. Всичко ще изглежда наистина Коледно. Джоди ме погледна неубедено, но въпреки това ми каза да резервирам билети. ”Но ще ти кажа едно нещо”, добави тя. ”Ако не ми хареса в Латвия, повече няма да ме водиш в никоя от тези чудати страни, които ти избираш.” Плясвайки ръце от радост, й казах ”Няма да съжаляваш, обещавам!” Направих резервацията още следващия ден. На страницата на Балтик Еър (националния превозвач на Латвия), двупосочните билети бяха на изгодната цена от 142 лири. Купих ги без да се бавя. И на уебсайта на хотел Латвия, престой за 2 нощувки, със закуска беше 140 лири. И потеглихме за Латвия.

Кацайки на летището в Рига в 7.20 следобед, местно време, аз видях снега и леда навън. Нищо не изглеждаше топло и приветливо в тъмнината. Още повече със снежната буря и самолетът от Узбекистан, паркиран до нас. ”Къде ме доведе?”, каза Джоди, гледайки с недобро око към терминала. Аз отговорих веднага. „На авантюристично пътешествие. Опитваме се да прокараме пътека, която другите да последват”. Взехме си ръчния багаж и напуснахме самолета.

Отивайки на паспортния контрол (пълен с митничари стил КГБ) влезнахме в модернизирания салон на летището. Модерни кафенета и шикозни хора, купуващи най–новите парфюми, ни приковаха погледите. Беше толкова далече от представите ни за бившия Съветски съюз, че бе наистина доста сюрреалистично. Латвия изглеждаше ултра модерна и жизнена; свят далечен от онзи на хората, нареждащи се на опашка по уличните ъгли за стар хляб. Чакайки да си вземем багажа, нямах търпение да видя това, което Рига имаше да ми покаже. Дори минус осем градусовите температури навън, не можеха да притъпят усещането  ми за приключение. Обърнах се към Джоди „Готова ли си да се изправиш срещу снега?” Тя кимна, слагайки си шапката и шала, отправяйки се към изхода, за да вземем такси.

В момента, в който пристъпихме навън, минусовата температура удари с всичка сила всяко едно открито местенце по тялото ни. „О, боже!” възкликнах. „Тук е кучешки студ!”

Спуснахме се към най-близкото такси (червено, официална фирма към летището) и се настанихме вътре. След като посочих адреса на хотела ни, попитах шофьора колко ще ни струва. „Пет лата”, отговори незабавно. Аз кимнах. Цената беше приемлива. Местната валута е почти равностойна на лирата и пет лата изглеждаха напълно разумна цена. Във всеки случай далеч по-евтино от Англия. Таксито полетя с висока скорост.

Разположени на задната седалка разглеждахме покрайнините на Рига. В мрака всичко изглеждаше много източноевропейско и неподлежащо на описание. След около километър нещата станаха по-видими – неразчитаеми пътни знаци, билбордове и бензиностанции с непознати за мен емблеми. За мен, това бе една от причините да предприема пътуването – просто заради факта, че всичко беше различно. Десет минути по - късно паркирахме пред хотела ни – Хотел Ревал Латвия.

През съветско време хотелът е бил грозотия. Днес изглеждаше съвсем добре – подходящо място за да можем ние, изтощените туристи да починем.

Платих на шофьора и отново се озовахме сред вкочаняващия студ навън. Колкото се може по-бързо влязохме в уютното фоайе. Отвътре обстановката определено бе над очакванията ни. Очевидно хотел „Латвия” бе първокласен хотел. В стаята имахме добре зареден минибар, а луксът се  допълваше от подовото отопление в банята. И за първи път откакто напуснахме летище „Манчестър” Джоди изглеждаше истински щастлива. „Прекрасно е, каза тя, докато разглеждаше стаята. „Мисля, че ще харесам Рига!”

След половин час слязохме долу в бара. Аз изпих халба бира, а Джоди – чаша вино. Това ни струваше три лата (приблизително около три лири, при добър курс на обмяна). След това вечеряхме обилно в съседния ресторант и напълно доволни решихме, че е време да посетим прословутия Skyline Bar.

За съжаление на 24 етаж ни очакваше леко разочарование. Имаше надпис на вратата, от който се разбираше, че има ремонт чак до април.

На следващото утро, нашият единствен пълен ден в Латвия, се събудихме свежи и отпочинали. Надзърнах зад завесите – имаше сняг навсякъде. Когато и Джоди дойде да погледне, реакцията й ме изненада. „Изглежда толкова красиво! А и тази църква изглежда страхотно. Каква ли е?”. „Нарича се Източноправославната Катедрала”, отговорих след справка в пътеводителя. „През съветско време е била превърната в ресторант и зала за лекции. След обявяването на независимостта на Латвия, отново се използва като катедрала.”

Скоро, опаковани като ескимоси, бяхме готови да навлезем в арктическите условия навън. Температурата беше минус десет градуса. Пролетта беше пристигнала в Латвия. Време за барбекю на открито.

Тръгнахме по Brivibas Bulvaris, дълъг, прав булевард водещ към сърцето на Рига, а първата ни спирка бе Паметникът на Свободата. Построен през 1935 година и считан от мнозина от латвийците за национален олтар. Най-отгоре се намира статуята на Майка Латвия. Когато се приближихме, забелязахме двама войника, застанали мирно в подножието на паметника. И изведнъж, сякаш неволно бяхме задействали някакъв бутон, те се обърнаха и започнаха да се движат странно, подобно на герои от филм на Монти Пайтън. Оказа се, че това е смяна на караула.  

Скоро се озовахме пред втората от забележителностите в маршрута ни – странно наречената Къща на Черноглавците. Тази ярко червена тухлена сграда е била реновирана през 2001 година, но всъщност датира от 14 век, когато е служела за дом на неженените търговци. Според местната легенда, мъжете носели черни шапки и често се впускали в луди пиршества и запои. Днес, в Къщата на Черноглавците се помещава музей и туристическо информационно бюро.

“Виждаш ли върха на кулата ей там?” попитах Джоди, сочейки наляво. „Това е църквата Св. Петър и според нашия пътеводител има интересна легенда свързана с нея...”

Очевидно върхът бил падал или горял толкова пъти, че веднъж по време на едно от посещенията си в Рига, Петър Велики заповядва да се построи веднъж завинаги както трябва. След като най-накрая бил завършен през 1746 г., архитектът се покачил на върха, за да ознаменува събитието с чаша вино. След това той хвърлил празната чаша от върха с пожеланието куполът да просъществува толкова векове на колкото парчета се е счупила чашата. И всички се втурнали да видят на колко парчета се е счупила чашата. Не останали доволни – тя просто се счупила на две. За лош късмет била паднала върху купа сено.

„Е, и паднал ли куполът?” попита Джоди. „Да, точно две столетия по-късно, по време на Втората Световна Война. Бил улучен от бомба. Невероятно!”

Точно от дясно на Къщата на Черноглавците беше разположена интересна статуя на Свети Роланд, известен латвийски мъченик. И точно зад него, тъмна, мрачна сграда, която изглеждаше като библиотека. Според нашия пътеводител всъщност беше Музеят на Окупацията на Латвия. Той съдържаше документи и предмети, проследяващи латвийския живот по време на двете окупации от Съветския съюз и Нацистите.

След минахме покрай поредния паметник – този път посветен на загиналите Латвийци в Първата Световна Война – свърнахме от главния път в малки странични улички. След малко вече се бяхме изгубили. Обстановката наоколо изглеждаше много соц, с графити навсякъде. Някакси се бяхме озовали в тъмната половина на Рига.

Забързахме крачка и продължихме напред с надежда скоро да се озовем сред цивилизацията отново. В този момент на около стотина метра отпред, двама мъже излязоха на улицата. Те ни загледаха, палейки цигари със свити ръце. И двамата бяха на около тридесет години и изглеждаха много подозрително. Докато се приближавахме, аз се приготвих за евентуални проблеми, като се надявах че няма да се стигне до това. Двайсет метра, петнайсет и чух единият от мъжете да произнася нещо на неразбираем език. Десет метра, пет и изведнъж всичко свърши. Разминахме се без инциденти. Единият дори ни кимна. Джоди и аз въздъхнахме с облекчение. След трийсет секунди улицата свърши и се озовахме на площад, където имаше трамваи, магазини и, което беше най-важно, хора.  Отново бяхме на сигурно място, но и дали въобще сме били на опасно преди това...

„Как ти се сториха тези двамата” попитах Джоди.

„Незнам...изглеждаха малко подозрително, но явно бяха нормални хора.”

Кимнах в съгласие.

Отправихме се към старата част на града и забелязахме едно кафене в една от страничните улички. Влязохме и ни лъхна смес от топлина и мирис на току-що приготвено кафе. Поръчахме си по едно голямо кафе (с безплатна бисквитка) и седнахме. Джоди се поинтересува колко струва.

„Около 20 пенса” казах. Тя поклати глава в учудване колко е евтино всичко в Латвия.

Кафенето не беше от тези за туристи. Всъщност, съдейки по клиентелата му изглеждаше доста махленско. Но на никой от нас не му пукаше. Бяхме на топло и на сигурно, а кафето беше страхотно.

„Наистина ми е много приятно,” казах, докато отпивах от кафето. „Това е истинската Рига. Точно тук, в това кафене. Само се заслушай.”

Всички наоколо ни разговаряха на непознат език – латвийски или руски. И ние не разбирахме и дума. Джоди се усмихна. „Знам какво имаш предвид. И доскоро не бих си и помислиха че ще го кажа, но и на мен наистина ми харесва тук.”

Половин час по-късно отново бяхме навън и се насочихме към един пазар на открито, който забелязахме. Сергиите бяха предимно за зеленчуци и плодове. Но изведнъж забелязахме една сергия, където се продаваха ушанки – точно от този вид, който се носеше от противниците на Джеймс Бонд в Москва. Отидохме право там. Първо, шапките бяха много скъпи – около двайсет и пет лата едната. И второ, когато ги докоснахме, усетихме че са от истинска кожа. Решихме че можем да имаме проблеми на митницата и си тръгнахме от сергията.

Точно зад пазара имаше някаква огромна сграда, където хора непрекъснато влизаха и излизаха. Решихме че е пазар на закрито и се оказахме прави. Всъщност, това беше един от четири стари хангара за цепелини, останали от първата световна война. През трийсетте години на миналия век ги бяха превърнали в пазари. Но това разбрахме в последствие.

Скоро се почувствахме гладни. И случайно се озовахме в Лидо. Беше съвсем близо до хотела ни и влязохме без да знаем какво да очакваме. Оказа се, че вътре има всичко за ядене; задължителна спирка за всеки посетител на Латвия.

Веригата магазини Лидо е разпространена из всички Прибалтийски страни – нещо като верига за бързо хранене, но не точно. За разлика от МакДоналдс например, тук сервираха и топла храна, на безбожно ниска цена и в огромно разнообразие. Накрая сметката ни беше 2 лата, или 2 лири. Силно препоръчвам това место.

След бързо отбиване в хотела, отново се озовахме навън, с пътеводител в ръка, за да разгледаме сърцето на стария град, нещо което някакси бяхме изпуснали при първото си излизане. След десет минути вече стояхме пред Барутната Кула, цилиндрична постройка, за която казваха че е съхранявала барут по време на Средновековието. И точно тогава още едно прекрасно момиче мина покрай нас.

Красивите жени са навсякъде в Рига. Чакат по спирките, седят в автобусите, сервират в баровете и кафенетата и минават покрай теб на улицата. По груби изчисления бих казал, че около 90 процента от младите латвийки са страхотно красиви. Но в един момент нещо странно се случва. След като преминат една възраст, да кажем трийсет и пет, се превръщат в типични набити руски мамашки. Необясним феномен.

Малко по-надолу по същата улица се намира известната Котешка Къща. Самата сграда е доста безлична, но това което привлича туристите са черните котки, които са накацали по кулите. За тях се разправя следната история. Според легендата собственикът на къщата се скарал с няколко от търговците, които живеели в къщата на Търговската Гилдия точно отсреща. Те не му давали да се присъедини към тях или нещо подобно. Тогава в знак на протест той обърнал котките така че задниците им да сочат към Гилдията. В края на краищата, търговците омекнали и го приели в редиците си, а той отново обърнал котките. Хубава история, ще се съгласите.

За разлика от повечето градове във Великобритания, Рига не беше блокирана от снега. Напротив, изглеждаше че снегът й дава енергия.

“А сега към най-старите каменни сгради в Рига”, обявих след справка в пътеводителя. „Казват се Трите Братя и трябва да са някъде наоколо.”

Както винаги, Джоди изчакваше, като знаеше много добре, че нямам ни най-малка представа накъде е правилната посока. Чувството ми за ориентация беше ужасно. Губех се след третата минута. Джоди грабна книгата от ръцете ми и закрачи, следвана плътно от моя милост.

След това се оправихме към Шведската Порта. Вградено в стената имаше гюле от оръдие, вероятно като спомен за Шведската инвазия в началото на 17 век. Чудя се колко ли туристи са минали през портата без да го забележат. 

Решили че е време за още едно кафе, намерихме едно кафене точно срещу Барутната Кула. Заведението беше изцяло празно, а кафето беше страхотно и евтино както навсякъде в Латвия. Със доволна физиономия се отпуснах в удобния стол. „Какво ти става?, попита Джоди, но вече знаеше отговора.

Оставих кафето си на масата. „Просто немога да повярвам, че се намираме в една страна от бившия Съветски Съюз, седим в готино кафене, в центъра на град, за който повечето от приятелите ни не са чували. Мисля си че Рига е най-хубавото място където някога съм бил.”

Джоди кимна. „Трябва да се съглася с теб. Наистина е прекрасно. Нямам търпение да разкажа на всички у дома.”  

Двайсет минути по-късно отново бяхме навън в търсене на все така изплъзващият ни се Карум. Още от момента, в който ми бе хрумнала идеята да дойдем в Латвия бях започнал да търся малки идейки, с които да примамя Джоди да дойде с мен. Една от тези гениални хрумвания беше Карум. Бях чел, че тези вкусотии са нещо, което латвийците ядат за закуска. Общо взето нещо като чийзкейк, но вместо бисквитена основа имаха глазура от шоколад. Продаваха се в отделенията за млечни продукти. Накрая намерихме такова нещо в едно магазинче. На цена от само 17 пенса бройката. Джоди скоро се озова в шоколадовия рай. Купихме също така и няколко от латвийските бири Алдарис за около 35 пенса едната и няколко бутилки Латвийски Черен Балсам и се отправихме към хотела.

Рига през нощта изглеждаше точно толкова привлекателна, колкото и през деня. Любопитното беше, че температурата всъщност се беше покачила и вече бе достигнала до по-човешките минус три градуса. Преди да потърсим ресторант решихме да се отбием в някой латвийски нощен бар. Оказа се добър ход. Както навсякъде преди и тук бяхме обслужени от супермодел. А следващото беше дори по-добро. Вътре, на издигната платформа, едно красиво, не особено облечено момиче танцуваше. Очевидно беше наета от заведението, за да забавлява мъжете. Но преди да успея да хвърля бърз поглед Джоди ме дръпна към дъното на бара, като мърмореше нещо.

Докато си пиехме питиетата, прелиствахме пътеводителя за да намерим място за вечеря. По звученето си харесахме Ливоня. Беше описан като ресторант в средновековен стил, който се помещаваше в сградата на Гилдията. Само едно нещо ни тревожеше - беше денят на Св. Валентин. Дали щеше да има места?

Денят на Св. Валентин в Рига е по-различен от този в Англия. Много от мъжете, които срещахме по улицата носеха само по една роза. Също така, за разлика от Великобритания, празникът не беше толкова комерсиализиран. Точно такъв трябва да е Св. Валентин. Една червена роза, а не да се разориш за десетина. Точно така ми харесва.

Намерихме Ливоня (или по-скоро Джоди го намери) сравнително лесно и като наближихме входа един едър мъж на средна възраст ни посрещна. “Labvakar, kā tev iet?” каза гърлено.

Аз се обърнах към него първи. “Ъъъ…ние сме от Англив. Говорите ли английски?”

Мъжът кимна и се усмихна.  “Разбира се. Добре дошли в Ливония. Нямаме много посетители от Англия. Всъщност, вие сте едва вторите. Имате резервация, нали?”

Поклатих отрицателно глава и казах с умолително изражение “Не, за съжаление. Но прочетохме, че ресторантът е толкова приятен и решихме да се пробваме...”

Мъжът се почеса по брадичката и се ухили. „Ще ви сместим някъде. Последвайте ме, моля.”

Докато се спускахме по каменните стълби, мъжът проговори отново. „Мога ли да ви попитам нещо? Как чухте за Ливоня?”

Отговорих му. „Прочетохме за него в пътеводителя ни. Ето, ще ви покажа.” Бръкнах в джоба си и му показах пътеводителя и страницата, където се споменаваше ресторантът.

Мъжът се облещи изненадан, след което избухна в смях. „Ливоня в пътеводител на английски език! Как се озовал тук?”

Отговорих му, че незнам.

На края на стълбището се озовахме в голяма таверна. Изкусителен аромат се носеше от кухнята. Мъжът ни настани, взе палтата ни и изчезна. Храната беше великолепна и ни струваше само 14 лата – включително и напитките. На тръгване, мъжът който ни посрещна ни пожела приятно прекарване в Латвия. „И разкажете на приятелите си за Ливония!”

Нахранени и щастливи се завърнахме в хотела.

На следващия ден всичко приключи. Напуснахме хотела и хванахме такси до летището.

Рига – едно фантастично място, от което ни останаха само прекрасни спомени.

Бел. ред.: Повече за Рига можете да прочетете в Уикипедия (на англ.)