 Направих го!!! Е, по-точно всички го направихме, т.е. цялата ни група (или „екип”, както аз предпочитам да се наричаме). Точно така, „Ние оцеляхме по Пътя на Инките”, както гласеше надписът на тениските, които можете да си купите тук. Така че сега е време за купон! Повикайте клоуните!...или може би недейте, защото клоуните някакси ме психясват (благодарение на Стивън Кинг).
В случай, че се чудите, наричам тази статия „Разходка в облачната гора” понеже по-голямата част от „Пътя на Инките” минава в Облачната гора, която е влажна тропична гора, разположена на голяма височина, често покрита от облаци, дори по време на сухия сезон.
Нека да започна, казвайки че „Пътят на Инките” не е лека разходка...Трябва да призная, че ме учуди това, което бях чувала – че 80 и повече годишни жени предприемат това изкачване. Наистина не виждам как са могли да го направят освен ако са били: а) във феноменално добра форма или б) върху гърба на някой носач. Беше абсолютно сигурно, без сянка на съмнение, 100%, най-голямото физическо предизвикателство, което някога съм предприемала. Както и да е, сега вече след като съм го направила, се чувствам напълно сигурна, че мога да направя почти всичко. Така че кой иска да ме последва в изкачването на Еверест?
Бяхме двама Канадци, двама Шотландци, 5-ма Американци, двама Австралийци и трима Англичани, плюс нашия главен гид, Карлос и още един гид, Герман. И като се прибавят към това и 21 носачи и 2 – ма готвачи можете да си представите, точно колко голяма беше групата ни. Всички бяха малко тихи в началото, но това не продължи дълго време - по пътя където всеки спи било да другия и трябва да се споделя тоалетна и храна, както и кръв, пот и сълзи. Всъщност нямаше кръв, но имаше пот и сълзи понякога...
Щяхме да извършим пътешествието по стандартния 4-дневен маршрут, който започва на 82-рия километър. По разписанието на Карлос трябваше на първия ден да покрием 14 км, на втория 16 км, на 3-тия 8 км и да стигнем Мачу Пикчу след последните 6 км на 4 - тия ден.
Ден 1 – През реката и в гората
Взеха ни в 8 сутринта от квартирата ни в Олантайтамбо и ни отведоха на едно от най-стресиращите яздения в моя живот. Пътят беше, меко казано, „леко неотъпкан”. Представете си шофиране в автомобил 4х4, който всъщност е автобус.
Накрая достигнахме главния път, пресякохме моста, който минаваше над река Урубамба и започнахме да се катерим малко след 10 сутринта. Направихме няколко спирки, включително за обяд около 13,30 и после продължихме към нашия първи лагер, който беше на място наречено Юнкашимпа.
Едно от нещата, което беше просто изумително, бе да се наблюдава как протича цялата операция. По време на пътуването, носачите, които бяха част от всяка група, буквално тичаха по пътеката, като носеха товар приблизително 2000 пъти по-тежък от собственото им тегло, стигаха до мястото за обяд или лагер преди всички и приготвяха обяда или палатките преди останалите хора, които с пуфтене и охкане извървяваха това разстояние. Като прибавим и факта, че те бяха обути само със сандали, а някои и сандали нямаха! Просто невероятно.
По-голямата част от деня беше страхотно – слънчево и топло...дори се усетих, че ми се искаше да бях взела някои от бодитата си със себе си (бях ги оставила всичките в хотела в Куско). Но, както Карлос ни предупреди, времето може да бъде много непредвидливо, особено по това време на годината и на височината, на която се изкачвахме. И не беше изненада, когато започваше да вали понякога по време на вечеря и захладняваше значително нощем, така че бях в спалния си чувал, носейки 2 чифта дрехи, шапка и ръкавици за по-топло.
Беше дълъг и относително натоварен физически ден – на вечеря обсъждахме как на някои хора ден първи им се е сторил като втория най-тежък ден. Нямахме никаква представа, че ще ни се наложи да се сблъскаме със същото и следващия ден.
Ден втори започна с едно от най-високите изкачвания, които някога съм предприемала. Бяхме събудени в 5.30 от носачите, застанали на входа на палатката с гореща вода и предлагащи избор от чай или кафе, за добър старт на деня. Закуската беше в 6, а в 6.30 отново тръгнахме на път, към прохода ”Мъртвата жена”.
Имахме всъщност два основни прохода за преминаване през втория ден. Първият беше „Проходът на Мъртвата жена”, разположен на 4,200 метра, което е най-високата точка при изкачването. Височината на лагера ни беше грубо, на около 3,500 метра.
И така започнахме изкачването от близо 1000 метра, като вече бяхме на височина, на която повечето от вас, които четете това, едва ли сте били. Поне за всички нас от групата, освен за един, това беше най-високата точка на която сме били. Трудността на изкачването идваше не само от самия път, но и от височината. Когато се опитваш да правиш тежки физически усилия на такава височина, просто е невероятно как бързо оставаш без дъх и колко усилия коства всяка стъпка. Да се изкачиш от морското ниво до 1000 метра височина е съвсем различно от това да започнеш да се изкачваш от височина почти 3500 м.
Бяха ни казали, че проходът ”Мъртвата жена” е наречен така, защото планините приличат на мъртва жена, лежаща на гърба си. Всъщност изглеждаха като гигантска гърда.
Но да се стигне до върха на „Мъртвата жена” бе само част от това, което трябваше да се направи през деня. Веднага щом го стигнахме, започнахме едно лудо спускане от около 700 м (след което спряхме кратко за обяд) преди да изкачим други около 900 м и да тръгнем към втория проход (Runkuraqay) и тогава да слезем надолу от другата страна до нашия лагер в Chakiqocha, точно над руините от Sayacmarca.
В един момент, докато слизахме към прохода Runkuraqay Pass, аз се оттделих от останалата част от групата, така че известно време се катерих сама, което ми хареса.
Всъщност не видях всичките руини от Sayacmarca, тъй като за да го направя трябваше да изкача едно стръмно стълбище, а просто не можех да се накарам да го направя след всичко, което бяха преживели краката ми. Спрях за момент и го обсъдих преди да реша просто да продължа към лагера. За щастие дъждът вече беше спрял, а слънцето дори заплашваше да се покаже, така че не можех да не запея няколко строфи от „Ето идва слънцето”, докато крачех по пътеката (в крайна сметка се уморих да слушам собствения си глас, извадих MP3 плейъра си и позволих на професионалистите да продължат).
Вечерята беше най-тихата, откакто бяхме тръгнали. Всички бяха абсолютно изтощени – всъщност ми се искаше да бях снимала с камерата първата ни вечеря понеже контрастът с втората беше наистина почти комичен.
Карлос ни почерпи с чай и ни поздрави за това, че сме покрили най-трудната част от маршрута. След това ни каза, че точно в този етап на пътешествието много често се е случвало един или двама души от някоя група да се наложи да се върнат – поради факта, че не да били подготвени физически или заради височинна болест.
Решихме че наистина беше много много добре, че не ни беше казал това на предния ден, тъйкато можеше да има отрицателен психологически ефект...Но понеже ни го каза следкато бяхме постигнали това, чувството на задоволство се увеличи многократно.
Тази вечер след вечеря, докато се подготвяхме за сън забелязахме, че небето най-накрая се беше изчистило и звездите го бяха обсипали. Честно казано не си спомням последния път, когато бях виждала толкова много звезди. Сигурна съм, че вероятно това ми се е случвало в Аляска, но е било преди години. Гледката спираше дъха.
Ден 3 – колко още остава Татко Смърф?
Ден 3-ти беше като разходка в парка в сравнение с това, което бяхме преживели през ден 2-ри. Не трябваше да станем прекалено рано (разбирайте около 6.30 часа).
Катерихме се само половин ден и си починахме повече от предишните 2 дни. Спряхме по пътя за да видим руините на „Phuyupatamarca” (Град в облаците) и Intipata (Слънчево място) преди да достигнем лагера ни в Wiñaywayna. Wiñaywayna означава „Завинаги млад”, което ми хареса много.
Самият лагер беше по-пренаселен, отколкото другите, тъй като е последният лагер преди да се достигне Мачу Пикчу. Заради това има и малко повече удобства (ако изобщо можем да ги наречем по този начин!). За 5 соле (бел.ред. местната валута, около 1.5 долара) можеш да вземеш душ (голям бонус!) , имаше дори и бар, в който ние всички щастливо настанени с бира или Pisco Sour (местно питие, която наистина ми хареса), се чувствахме чисти и свежи, когато видяхме най-съвършената дъга над планините.
В 4.00 се срещнахме отново в лагера за да отидем до руините на Wiñaywayna с Карлос. Понеже бяхме видели други руини по пътя, бях доста убедена, че тези ще бъдат подобни. Не бях подготвена за мащаба и красотата на тези.
Прилагам снимки, но повярвайте ми, дори не се доближават до истината. Руините бяха просто прекрасни и заобиколени от такава абсолютна красота (разбира се, все още не бях видяла Мачу Пикчу).
Слизайки по наклона в същинските руини, те изглеждаха почти нереални – сякаш някой ги е наложил над планината. Карлос ни разведе наоколо... Има водопад, който е разположен от дясно на руините и захранва с вода първо Wiñaywayna, а после продължава към Мачу Пикчу.
Ние се помотахме малко, направихме снимки, видяхме друга дъга над планините (третата ни за толкова малко дни - мисля, че това беше повече, отколкото съм видяла през целия си досегашен живот), и после се върнахме обратно в лагера за чай.
След вечеря имаше последна церемония, за да се сбогуваме и да благодарим на нашите носачи и готвачи (много от тях щяха да ни оставят на следващия ден с по голямата част от екипировката, със само няколкото останали за носене чували към Мачу Пикчу за последното ни връщане към Cuzco). Имаше смях, песни и танци (носачите пяха и издърпаха момичетата за танци, включително и мен).
Така, че беше хубав ден. Завършил с последна бира на бара и после в леглото, с готовността да се стане в 4 сутринта, за да се подготвим за последния преход към Мачу Пикчу – това, за което всъщност бяхме дошли.
Ден 4 –ти Разкритието
Станахме в 4 сутринта, бяхме на линия за проверка под лагера в 5.00 и на път към Intipunku и Мачу Пикчу към 5.30. Щеше да бъде дълъг ден, но вълнението от последните три ни беше калило и мисля, че всички бяхме готови да видим това, заради което се бяхме изминали целия този път. Естествено имаше и известен страх дали няма да се окаже неотговарящ на очакванията ни, но нямаше за какво да се притесняваме.
Достигнахме „Слънчевата порта” точно в 6.30 сутринта. Това е мястото, от където се предполага, че за пръв път се открива прекрасна гледка към Мачу Пикчу. Предполага се, но не винаги е така – както бяхме научили – времето е невероятно непредсказуемо, особено в дъждовния сезон, така че ние бяхме наясно, че трябва да има много мъгла и облаци, около планините и че първата ни гледка може да бъде никаква...и всъщност така и беше. При „Слънчевата порта” срещнахме много белота и нищо повече. До известна степен нямаше значение – знаехме, че бяхме още на финалната права и ни се стори забавно да няма нищо за гледане.
Не особено забързани да слезем долу ние всички се настанихме и хапнахме, пийнахме вода и се разхладихме. След няколко минути, получихме най-добрата изненада...Разкъсване на облаците!
Всички ние, при „Слънчевата порта” (включително и другите групи, които бяха дошли приблизително по същото време) гледахме как облаците бавно започват да се движат и Мачу Пикчу се появи...Като дух, първоначално, но ставайки все по- ясен и по - ясен след минута. Реакцията на всички ни беше еднаква – вик на одобрение и аплодисменти. Наистина изглеждаше сякаш някой ни бе накарал да седнем в залата и после бе вдигнал завесата.
Мачу Пикчу – градът, който Инките са успели чудесно да скрият от Испанците за около 300 години, стоеше точно под нас от страната на планината. Въпреки че все още беше далече, аз бях удивена от неговия размер и красота. Отново, снимките не успяха да пресъздадат красотата до такава степен, че почти не ми се иска да ги слагам...Това е наистина едно от тези неща, които трябва да бъдат видяни със собствените очи.
Облаците започнаха да се връщат обратно, скривайки отново града, така че ние тръгнахме надолу към тях, спирайки в друга местност, точно над града, където имахме още няколко почивки в облаците. Беше почти 7.30 на това място и ние бяхме гладни, така че спряхме и си взехме торбите с храна, които ни бяха дали преди да тръгнем и гледахме града да изчезва и да изплува отново.
Последното спускане към Мачу Пикчу беше към 8 сутринта. Облаците бяха се оттеглили от града почти напълно и беше почти невъзможно да откъсна поглед от него.
Огромността на този град, без да се брои природната красота и въпросът, как въобще Инките са успели да построят нещо в такъв мащаб и сложност в тази планина, буди възхищение.
След нашата обиколка, бяхме оставени сами до 13.30, когато трябваше да срещнем Карлос в един ресторант в града Мачу Пикчу (Aguas Calientes), намиращ се недалеч с автобус от Мачу Пикчу.
Помотахме се наоколо, видяхме някакво странно, малко животно, което живее в скалите и което мисля, че беше чинчила, но не съм сигурна – приличаше на кръстоска между плъх и катерица. След това се срещнахме за обяд в ресторанта и накрая си хванахме влака за Ollantaytambo в 4.20, където ни чакаше автобус, за да ни откара обратно в Куско.
След като си взехме душ и облякохме чисти дрехи, се събрахме в лобито в 9 часа за прощална вечеря в ресторант на име „Падналият ангел” – малко в стил „фънки”, но предлагащ много добри пържоли.
И така, да обобщим - вървяхме от километър 82 до Мачу Пикчу, което е грубо около 44 километра през 3 прохода – най-високия на височина 4,200 метра, и достигнахме Мачу Пикчу за 4 дни. Без съмнение това е едно от най-вълнуващите неща, които някога съм правила – а и мисля че повечето, ако не и всички от групата, биха казали същото.
Всички снимки и текст са със запазени авторски права. Използването им без писменото съгласието на автора е сериозно нарушение на Закона за авторското право.
|
