Бях на 8 години и седях в класната стая в очакване учителят да ни раздаде атласите. Беше ни казано да ги отворим по средата, на голямата карта, където се виждаше цяла Европа. Гледах с широко отворени очи. Всички тези странни държави с още по- странно звучащи имена на столици. Варшава, Будапеща, Букурещ и много други изпълваха страниците.

А най-интересното от всичко беше дебелата черна линия, която разделяше картата точно по средата надолу. Учителят ни каза, че това беше желязната завеса и че тя разделя комунистите от останалите. „Червените страни са част от Варшавският договор”, каза ни учителят. „Всички те са под контрола на Съветския съюз”. Това бяха страни, където хората от Запада просто не ходеха. Като дете никога не си бях представял, че ще посетя тези места като възрастен. Но ето сега, 27 години по-късно щях да посетя Будапеща, столицата на Унгария.

Будапеща разбира се е променила много от 70-те години насам. Комунизмът сега е само част от историческите книги. Страната е част от Европейския съюз и дори ще приеме еврото през 2011 г. Близо 400 000 британци посещават страната всяка година. За сравнение Дания се посещава само от половината от този брой, а Естония от само някакви си 65 000 британски туристи. Причината за това е проста. Унгария се счита за едно от най-безопасните и лесни за посещение места в близкия Източен блок.

„Полетът ви за Цюрих е дублиран,” обясни ни представителката на швейцарските авиолинии в летище Манчестър. „Ако пожелаете да се качите на друг полет ще ви дадем 250 евро като компенсация. Ще летите през Прага и ще пристигнете 1 час по-късно. Какво ще кажете?” Обърнах се към Джоди. Тя кимна. Един час не беше кой знае какво, а освен това допълнителните пари щяха да ни дойдат добре. Пристигнахме в Будапеща около 8 вечерта. Беше тъмно и студено, но не толкова, колкото очаквахме, като за февруари. Шофьорът на таксито беше приятен човек, който говореше добър английски. Оказа се, че преди е работел като учител, но сега му е по-изгодно да кара такси.

Рано на следващата сутрин времето беше мрачно и мъгливо. Джоди и аз се отправихме по Vaci Utca към Дунав като по пътя забелязахме много графити и се чудехме какво ли ще ни предложи градът.

Дунав изглеждаше неприветлив и студен. В далечината се виждаше известният въжен мост, важна връзка между двете части на града – Буда и Пеща. Буда е средновековния град, който е на един хълм. Там се намират такива забележителности като хълмът Гелерт, Кралският дворец и Бастиона на Рибарите.

Пеща е известна с магазините си, правителствените си сгради и банки, които се намират на приятни булеварди от 19 –ти век. Двете части на града били обединени едва през 1873 г.

Джоди и аз вървяхме покрай реката, докато не стигнахме моста. Бил е построен през 1849 г., по проект от британски инженер. По време на Втората световна война е бил разрушен (както и другите 4 моста), но бил построен отново през 1949 г. От двата края на моста се издигат внушителни каменни лъвове. Преминахме го и се озовахме в Буда.

Кралският дворец доминираше над гледката. Кубето му се издигаше от центъра на дълга, внушително изглеждаща сграда. Взехме въжената линия нагоре и се разходихме наоколо.

Строежът на двореца е започнат през 13-ти век, когато е бил дом на унгарските крале, но след това му се случват редица нещастия. По време на турското владичество е занемарен. 140 години по-късно бил изцяло сравнен със земята, когато кръстоносците успели да изгонят турците. След това бил построен отново през 1749 г. Но отново разрушен точно 100 г. по-късно по време на едно унгарско въстание. След това бил построен отново, а немците си помещавали щаб квартирата тук през 1945 г. Не е учудващо, че и те причинили доста щети. Сегашната сграда е построена отново през 60-те години и сега тук се намират важни унгарски музеи.

Тук се намира и старият град. Всъщност това са само 4 улици, но са пълни с живописни къщи и музеи, всичките скоро реновирани. Гордостта на района е т.нар. Бастион на Рибарите. Той наподобява замък от приказките, но всъщност е бил построен през ранния 20-ти век. Наречен е така заради рибарите, които някога защитавали стените на замъка през 18-ти век. Гледката надолу по Дунав беше забележителна.

Точно зад Бастиона се намира църквата Матиас. Тя датира от 13-ти век, но по времето на турското владичество била превърната в главната джамия на града. Но което е по-лошо фреските били замазани с бяла боя. След изгонването на турците през 1686 година, сградата отново става църква, но чак през 19 в. е изцяло възстановена.

В близост до църквата е статуята на Св. Стефан, първият крал на Унгария. След десетина минути вече бяхме на другия край на Стария град. Навсякъде имаше красиви сгради и съвсем малко графити. На края на улицата се намираше портата Виена, чието име произлиза от факта, че навремето това е бил единственият изход от укрепения Буда към Виена. Оригиналната порта била разрушена през 1896 г. и отново построена през 1936 г. Минахме през нея и се отправихме към Дунав, като по пътя се отбихме да разгледаме още две интересни църкви.

Св. Ана, църква в бароков стил с две кули, изглеждаше много добре с позлатения си дизайн. Малко по-надолу се намира една малко по-странна църква – Калвинистката църква на Будапеща. Построена е през 1893-6 г. на мястото на средновековен пазар. Църквата е неоготическа по архитектура и е страшно красива.

След като отново прекосихме реката по Въжения мост, се отправихме към Базиликата на Св. Стефан. Завършена е през 1905 г. след близо 50 години строеж, това е най-голямата църква в Будапеща, където могат да се съберат над 8000 души. Посветена е на първият крал на Унгария и всъщност тук се съхраняват неговите мощи – част от ръката му. Интересен факт е че след като била ограбена от Нацистите през 1944 г. , по-късно немските католици платили за реставрацията й като компенсация.

Наподобяващ френския булевард Шанз-Елизе, Andaassy ut е дълъг почти една миля. По протежение на улицата се намират някои от забележителностите, които искахме да посетим. Първо, Унгарската опера, където не влязохме, защото нямахме време. Само разгледахме отвън и се отправихме към номер 60, стряскащата Къща на Терора. На сенника й имаше изписани букви на обратно, така че при слънчев ден думата терор се изписва като сянка върху сградата. За съжаление този ден не се виждаше нищо.

„Какво значат кръста и звездата?” попита Джоди и посочи към сенника. Звездата беше ясно за обяснение. Казах й че това е символът на СССР. След като се консултирах с пътеводителя се оказа, че кръстът е символ на някогашната Унгарска нацистка партия. По време на войната сградата е била щабквартирата на нацистите, а след това тук се помещавала тайната полиция на комунистите. Днес, вътре се намира музей на тези времена.

„Искам да опитам от известните унгарски сладкиши!” обяви Джоди, докато се връщахме към Пеща. Бяхме прочели, че Gerberaud Patisserie е известна с кафетата и сладкишите си. Двайсет минути по-късно и вече бяхме вътре и ядяхме кей и кафе насред пищна обстановка от 18 век. След това излязохме да се разходим по Маркет Хол, най-големия пазар в Будапеща.

Европейските пазари са винаги интересни за разглеждане и този не беше по-различен. Висяха дълги щафети салами и всякакво месо, което се продаваше от чичковци в бели дрехи и с големи мустаци. Разхождахме се и зяпахме. „Знаеш ли, че човекът който е изобретил писалката Биро е роден в Унгария”, казах, а Джоди само кимна. „Също така и Ерно Рубик, изобретателят на Кубчето на Рубик.” „А, така ли. Нека да отидем да разгледаме Хотел Гелерт”, каза Джоди и ми се стори, че иска да млъкна.

Вече се смрачаваше и още веднъж прекосихме Дунав, този път по моста Елизабет.

От другата страна се намираше известният хотел Гелерт, където се намираха едни от най-добрите термални бани в Будапеща. За съжалени се оказа, че баните са затворени и затова се отправихме нагоре по хълма Гелерт, за да разгледаме Пещерната църква.

Построена е през 1926 и полските монаси в немилост използвали малката църква, за да провеждат молитвите си. Всъщност пещерата, която е част от цяла мрежа от пещери, е известна и под името Пещерата на Св. Иван – наименувана е така по името на един отшелник, който е живял тук и се говори, че лекувал хората с лековитата изворна вода. През 60те години комунистическото правителство на Полша запечатва входа на пещерата, след като обвинява монасите в измяна. През 1989 година входът отново е отворен с благословията на Папата. След като се помотахме малко из църквата се отправихме надолу по хълма към Дунав и не след дълго се озовахме пред статуята на Св. Гелерт.

Огромният монумент, поставен високо на хълма, е в чест на Епископ Гелерт, който през 11 век е бил екзекутиран тук. Горкият бил поставен в едно буре и бутнат да се търкаля надолу към водите на Дунав. Бедничкият! Но поне си е издействал хубава статуя, която изглежда доста внушителна, особено когато е осветена през нощта.

На следващата сутрин, последната ни в Будапеща, решихме да посетим две от големите забележителности, които бяхме пропуснали предния ден.

Първата беше Парламентът. Построена между 1885 и 1904 години, това е най-голямата сграда в Унгария и наподобява Парламента в Лондон.

По време на съветските времена на огромното му кубе е била поставена червена петолъчка. Точно до сградата на Парламента има малка статуя на човек със шапка. Изглеждаше много нещастен, особено на фона на мрачното време. Капчици вода се спускаха по носа му и още повече засилваха чувството на тъга. Това е Атила Йозеф, известен унгарски поет, чиято съдба е трагична – завършва живота си със самоубийство.

След това хванахме такси до върха на хълма Гелерт. През Средновековието се е предполагало, че на върха му вещици са извършвали ритуали. Но днес тук се намират къщите на най-богатите в града. Но това, което искахме да разгледаме беше Цитаделата.

Построена от австрийците след революцията от 1848 г., Цитаделата служила като укрепление и наблюдателница. Главната й цел била да сплашва местното население и затова била намразена като символ на терора. Стените й са дебели 4 метра и по време на Втората световна война е отнело доста време на Червената армия да преодолее съпротивата на укрепилите се вътре немци.

Днес целият комплекс е реновиран, има множество магазинчета, кафенета и дори нощен клуб. Но повечето от хората, а и ние, се привличат от огромната статуя издигаща се в края на Цитаделата. Паметникът на Свободата е видим от всички краища на града. Построен е от руснаците в знак на признателност към загиналите във войната войници. Паметникът изобразява гигантска статуя на гордо изправена жена, която държи лаврово листо на победата в ръка. В краката й има две по малки статуи изобразяващи доброто и злото.

След това вече беше време да си ходим. Тази екскурзия се оказа още една успешна разходка в бившия Източен блок.

Плюсове:

1. Много забележителности за разглеждане
2. Страхотна кухня (особено гулашът)
3. Приятелски настроени хора (един барман дори ни направи снимка)
4. Безопасен град (не забелязахме нищо обезпокоително никъде)
5. Относително евтино място
6. Сладкишите Gerbeaud (изядохме по два всеки)
7. Паметници навсякъде (ако това ви се харесва)

Минуси:

1. Луди шофьори (станахме свидетели на две големи катастрофи)
2. Графити (навсякъде)
3. Занемарения вид на доста сгради (но навсякъде текат ремонти)
4. Просяци (някои изглеждаха много зле)
5. Забележителностите са малко разпръснати (но вероятно за това можем да виним и лошото си чувство за ориентация)