На 23 Декември бях в Mazatlan (Maцатлан-да не се бърка с Коце-Маца или с Църна Маца). Мацатлан беше първият от големите мексикански курорти, в който Петковият крак стъпи. Първото нещо, което се набива на очи е американизацията. Подобно на Сан Карлос и Bahia de Kino, Мацатлан е ориентиран към чуждите туристи и богатите мексиканци, а не към средностатистическия местен жител. Както по родното черноморие, така и тук гледката на пияни чуждоземци е ежедневие, на което никой не обръща внимание. Мацатлан лежи директно на тихоокеанския бряг и приливите и отливите са колосални. При отлив водата се отдръпва на над 30 метра. За жените в Мацатлан мога да споменавам само хубави неща – те го заслужават.
Вечерта на същия ден пристигнахме във Puerto Vallarta (Ваярта). Докато Мацатлан има туристическа и местна части, Ваярта е изцяло подчинен и построен за туристите (разбирайте американците). Курортът е с размерите на Слънчев бряг, но умножен по пет. На летището се виждат само американски авиони – Delta, US Airlines и т.н. Нашият мексиканец има чичо, който от своя страна притежава крайпътен бар/магазин близо до Ваярта. Освен всичко друго, чичото беше и истински сводник и свойски ни предложи от стоката, но ние отказахме (от благоприличие, то се знае). Не мога да описвам Ваярта без да кажа и нещо за природата. Крайбрежието там е джунгла в най-истинския смисъл на думата. Лиани, палми с кокосови орехи, бананови дървета… Растителността е толкова гъста, че на моменти човек добива чувството, че е попаднал в зелен капан. Но стига за пчеличките… 23 вечерта прекарахме из клубовете на Ваярта, където отново се забелязваха предимно американки, или както аз ги наричам-(н)янки.
24 Декември бе отреден за почивка. След като похапнахме вкусни такоси отидохме отново при чичото на мексиканеца. Човекът като видя изтерзаните ни лица реши да ни съживи и ни отреди 2 кашона бира и една торба храна (за което сме му много признателни). На по-любознателните предлагам това: http://www.sayulita.com/ на това райско местенце играхме ръгби с кокосови орехи на 24 декември. Неописуемо…
Забравих да спомена, че в Саюлита се простихме завинаги със задния регистрационен номер на вана. Единственият местен полицай реши да се прави на мъж и да ни глоби за неправилно паркиране. Инатът му обаче беше безплоден – вместо да вземе от бирата, която му предлагахме (давахме му към 10 бутилки) той реши да е взискателен блюстител на реда. Ние естествено не се трогнахме и просто си тръгнахме – предният номер на колата не беше монтиран и си го държахме под седалката. След този инцидент пътувахме през цяло Мексико без монтирани номера.
Следващата дестинация беше Guadalajara (Гуадалахара)-един от най-големите мексикански градове. За Гуадалахара мога да кажа само топли думи – хубав край, хубави хора. Старата част е в колониален стил и е добре запазена. Понеже имахме време за губене, решихме да отидем в най-гъзарския местен mall. Цените хич не бяха мексикански – като цяло мексиканските богаташи пазарят, за да се гъзарят. Разборът показа, че многото пари привличат и много (хубави) жени, но това е ясно от древността, така че не претендирам за патент. 
Близо до Guadalajara е разположен град Tequila (да, там определено не произвеждат лимонада), но нямахме време да се отбием. А още нещо за музеите в Мексико – отвсякъде те бомбардират думите reforma, constitucion, revolucion. В Мексико някой постоянно пропагандира революция – сексуална, политическа и каквато още се сетите. Гуадалахара бе и повратна точка в пътуването (в смисъл, че там се врътнахме и поехме назад). Обратният път беше по-тежък, от гледна точка на шофирането, тъй като имахме немного време и трябваше да покриваме по-големи разстояния. За компенсация обаче вече знаехме най-добрите места за веселие и забава и не си губихме времето да обикаляме по 10 кръчми.
Така от дума на дума и от урва на урва допълзяхме обратно в Калексико на 30ти вечерта, за да открием, че междувременно къщата е била разбита. Сред геройски заграбените съкровища бяха телевизорът, телефонът, някои дреболии и разбира се….новите ни тенджери и тигани. Свидни жертви. Всяко зло за добро – вече имаме нов телефон и тенджери и има голяма вероятност да ни купят плазмен телевизор другата седмица. Да видим…
На 31ви бях за пръв път в Тихуана. Не видях много от града, понеже бързах за полета, но едно е сигурно – Тихуана е голям град с големи проблеми и същевременно с големи възможности. След тричасов полет се озовах в Мексико Сити, където престоях седмица и малко. Самата нова година мина спокойно и без тътени, пиратки и други талибански прийоми. Първите дни в Мексико Сити скитах основно по музеите (те определено си заслужават вниманието). Отделих време и на пирамидите (с умиление си спомних за рефрена „куче влачи рейс, диря няма хей хей“). Нощният живот в Мексико сити също не е за подценяване. Като цяло столицата на Мексико е град на контрастите – тоталната нищета се допира буквално до кипящ разкош. Друга характеристика на
Мексико Сити е размерът – градът е голям. Много голям.
Шофьорите са откачени: представете си армия от 6-7 милиона шофьора на български маршрутки – мексиканците имат същите маниери и (липса на) пътна култура. Правилото е едно: най-нахалният не чака. Забавно е, когато всички се подчиняват на тази максима-4 коли едновременно навлизащи в кръстовище от всички страни 🙂
Автобусните шофьори са особени пътни еквилибристи. Първо, за да не си играят с педалите, шофьорите монтират съединителя на скоростния лост. Коронният номер на повечето водачи на автобуси е да се врат дори и в най-малката пролука в трафика. И не на последно място – забравете за „Бързи и яростни“: Мексиканските рейсове са като от „pimp my ride“-неонови светлини монтирани под шасито (и общо взето навсякъде, където може да се монтира лампа), плакати на любимите им футболни клубове, половин метрови кръстове с разпнатия Иисус, икони на девата от Гваделупе и какво ли още не. Най-оригиналният шофьор беше монтирал кълбо с огледалца, като тези в дискотеките. А върхът на всичко беше един шофьор, който гордо беше изтапанчил табела с името на някаква улица в… Лос Анджелис (открадната в Лос Анджелис, разбира се). Трудностите на професията, както се казва.
Интересно е да се спомене, че по време на обратния полет до Мексикали прелетях над повечето от местата, които описах в това съчинение. Летището в Мексикали е по-зле и от Пловдивското. Има точно 2 бараки и една кула, няколко затънали в пясъците останки от витлови самолети и пустиня.
С кацането в Мексикали се сложи край на над двуседмичното пътешествие. Обръщайки поглед назад не съжалявам за нищо. Благодарен съм на родителите ми, че ме подкрепиха (и продължават да ме подкрепят). Вече кроим планове за нова мексиканска епопея, но това ще е след като си стъпя на краката финансово. На вас, скъпи приятели, пожелавам да имате щастието да видите Мексико така, както го видях аз. Адиос!
*източник: Капитал (www.capital.bg)
Текстът се разпространява под лиценз Криейтив Комънс признание-споделяне на споделеното, версия 2.5.
Остави отговор