Към 19:00 ч видяхме в далечината снажна мъжка фигура да подскача и ръкомаха с две ръце и два крака от ломския бряг. Не ни беше трудно да познаем, че това е нашия другар Цецо. Сигналите, които ни даваше за да окаже мястото на акостирането ни явно не му бяха достатъчни и за това започна да ни прави „слънчеви зайчета“ с една алуминиева паница. Загребахме към него и след петнайсетина минути стъпихме на брега.
Духаше вятър и се наложи да реорганизираме малко палатките, за да са на завет зад колата. Напръскахме се с репелент, защото със скриването на слънцето изскачат онези жужащи насекоми, комарите и настървено търсех кръв. Какво ли са виновни те като природата им е такава, но защо пък трябва да се множат чрез нас. Много хора мислят, че комарите се хранят с кръв. Нищо подобно. Хапят само женските. А мъжките – какво не се ли хранят? Хранят се разбира се и мъжките и женските си се хранят като всяко друго насекомо с растителни сокове и цветен прашец. Женската освен това има нужда от протеин, за да снася яйца и този протеин го набавя от кръвта на бозайниците.

Както и да е. Решихме че нашия протеин не си го даваме и се окъпахме с репелент. Седнали вече около походната маса под тентата решихме нещо много важно провокирано от един телефонен разговор на Венци през деня. Имаше изключително лоши новини и беше буквално въпрос на живот и смърт да се прибере на следващия ден. Проблемът му беше както личен, така и социален, както битов, така и обществен. В този телефонен разговор жена му съобщи, че баща й нямало да може да свари ракията от кайсии и Венци трябваше да се прибере и да свърши тази работа, защото „матр‘яла“, както казва той, ще стане зян. И това ако не е личен и битов проблем здраве му кажи. Добре ама ще питаш защо социален и обществен? Социален – защото тази Венцева кайсиева ракийка я знаем, а какви по-добри социални контакти могат да се завържат, ако не на маса с тази благинка. А обществен? Обществен, защото ти приятелю четеш този пътепис, който е плод на мотивацията на авторът му, мотивация произтичаща пак от тази благинка с която ще си разквасвам гърлото докато чета тези редове на компанията описана в тях, а обществената полза е че ти и други като теб ще научат за още един приказен бисер в огърлицата на майка България.

Взе се решение да тръгнат на следващи ден по обяд, а аз да продължа сам. Това за мен не беше проблем дори напротив. Нямаше да е необходимо да се съобразявам с местата за нощувка, а където ме завареше нощта там щях да лагерувам. Аз хапнах, изпих една чаша бяло вино и оставих другарите си на ракийка, салатка и сладка раздумка. Бързо се мушнах в палатката, преди някое жадно за протеина ми насекомо да ме е докопало и извлякло извън нея.

Сутринта трябваше да станем в 5:30, но станахме в 6:30. Припряно подканях Венци да се оправя по-бързо за да тръгваме, защото исках да стигнем колкото се може по-рано до Козлодуй от където щях да продължа сам. Колкото по-голям аванс от време имах, толкова по-далеч щях да стигна до вечерта. В 14:00 видяхме Радецки и веднага след него Цецо на брега на реката, хвърлил безуспешно въдиците. Посрещна ни с оправдания за неподходяща стръв, обрасло дъно и т.н. Насочих лодката между въдиците и излязох на брега. Там намерих отворена консервена кутия с варена царевица, която моментално нападнах без да вземам в предвид протестите на Цецо и довода му, че това била стръвта за рибата.

Преразпределих багажа си и натоварих в лодката раницата с най-необходимото, палатката, 30 л вода и храната сложена в хладилна кутия. Беше важно да подредя и балансирам правилно двуместната лодка, защото сега щях да бъда сам в нея. Водата поставих на носа, раницата на задната седалка, а аз седнах на фибранова плоскост пред раницата. Така центърът на тежестта се изнасяше към средата на лодката и щеше да е лесна за управление. Взех и двете весла за всеки случай. Облегнах се на раницата зад мен и проверих дали ще ми е удобно. Кутията с храна поставих между краката си и направих първите самостоятелни загребвания.
Веднага след мястото където бяхме акустирали започва остров Козлодуй. Исках да го заобиколя от северната страна, за това напънах веслата за да избегна макар и слабото течение, носещо ме към южната му страна. Тъкмо подминах челото на острова и едната връв на управлението на каяка се скъса.

Каякът има рул и два педала в краката ми. С помощта на две въженца рулят се свързва с педалите. Управлението на кака се извършва с веслата и педалите. Едно от тези въженца се беше скъсало и лодката по всички закони на Мърфи реши да ходи в Румъния. Гребях яко от ляво за да насоча лодката към острова, но без резултат. Обърнах се и побутнах с веслото руля в желаната посока. Лодката послушно зави. Пак загребах и отново каякът се насочи към румънския бряг. Повторно регулирах ръчно руля с веслото и така лек-полека доближих острова и що да видя – четири девойки по монокини си подхвърлят топка с волейболни подавания. Викам си: „Бре много е горещо. Това е мираж“. Да ама не! Те са си истински и са там, а лодката ме води право при тях. Взех да се чувствам неудобно, като някакъв воайор. А моят верен каяк-не та не , там ще те заведа. Момичетата ме видяха и влязоха в горичката, където бяха опънати палатки, а от там излезе един левент, който навярно за да покаже че не е сам завика: „Стояне има ли бира при тебе“ като гледаше малко по-надолу. Проследих погледа му и в шубрака видях да клечат до въдиците си още трима юнака. Пищните красавици придобили смелост от закрилника си излязоха от горичката и се приближиха. Каякът ми заби нос в пясъчния бряг межди левента и приятелите му. Аз слязох от лодката най-невъзмутимо все едно съм Хю Хефнър и всеки ден съм в компанията на разголени девойки и започнах да отстранявам повредата по руля. Все пак им махнах за поздрав за да дам ясен знак, че съм с добри намерения, а не съм дошъл да крада моми.

Оправих си руля и отново седнах в каяка. Започнах един слалом между острови, кой от кой по-красиви.
Няма и не искам да назовавам по имена островите. Който иска да ги открие лесно ще ги намери. Отива до Видин сяда в една лодка и започва да гребе – няма как да ги пропусне. Шумът от цивилизацията остана далеч зад мен. Чуваше се поплясването на веслата ми и каяка плавно се плъзгаше по водата, оставяйки клиновидна вода бразда след себе си.

За разлика от другите реки по които можеш просто да се спускаш по течението тук това не ставаше. Реката беше много бавна и ако не гребях лодката просто спираше. Бавното течение обтичаше корпуса й без да я премества спрямо брега.

Остров в река Дунав

Мотивиран да видя каква е онази дългокрака птица крачеща важно,, като генерал пред строена войска аз загребвах, изравнявах се с нея, а тя дори не ме забелязваше. Имаше си свои грижи, занимания, собствен живот. Животът всъщност кипеше навсякъде. Тази река просто е жива. Непрекъснато се чуваше плясък от някъде и когато се обърнех в посоката на шума виждах концентричните кръгове на скочила риба. На няколко пъти видях и самите риби- кои по-големи, кои по малки палаво да се премятат над водата. В оголените от водата мъхести коренища на върбите се чуваше : клоп, клоп, клоп. Звук, който са ми казвали че е от сом. Ята чайки или прелитаха над мен крякайки или на групи просто си седяха по пясъците.

Стигнах остров Попадия привечер. Извадих каяка на брега. Имаше още малко до залез слънце, но вече нямах сили. Бях гребал за деня почти 80 км. Разпънах палатката и отворих хладилната кутия за да извадя вечерята си. Тази хладилна кутия носех не заради това, че ще държа храната на студено, а защото всичките ми хранителни продукти щяха да са на затворено и сухо място. Менюто ми по време на плаването се състоеше в първите три дни от краставици, сирене и кашкавал, а след това три консерви риба и лютеница. Да не забравя и по двеста грама бяло винце, което изпивах всяка вечер преди лягане. Хапнах набързо, съблякох се и влязох в реката със сапун в ръка. Беше немислимо да си легна след толкова горещ ден и пот без да се изкъпя. Подсуших се и седнах на пясъка загледан в магията на бавно потапящото се в реката слънце. Пурпурните му отблясъци се разтваряха във спокойната вода и то утихваше отнасяйки със себе си един изминал ден. Мъдрост, нежност, носталгия се пропиваха в последните отблясъци на хоризонта. Изморени и тежки сенките на върби и тополи все повече полягаха над вече тъмната река за да се потопят в един друг не по малко красив, не по малко шумен и жив свят. Светът на мрака.

Когато се събудих беше още тъмно. Фосфоресциращият циферблат на часовника ми показваше 5:00ч. станах и започнах да опаковам нещата си. Навън мракът се топеше. Събрах палатката, подредих багажа в каяка и загребвайки в утринната хладина потеглих. Обнадежден от предния ден, че мога да греба по два етапа от „Водния поход по Дунав“ за един ден, исках да повторя това отново. Ако това интензивно гребане беше по силите ми щях да успея да стигна до Силистра в рамките на времето с което разполагах.

Слънцето изплува над водата и отблясъците заиграха по лицето ми. Въздухът бе пропит с аромата на зеленина, на вода и нещо много свежо. Носеше се аромат на цвят. Нямам представа какво цъфти по това време на годината, но навсякъде покрай островите се носеше това благоухание. Птиците не бяха млъквали цяла нощ, но сега с изгрева бяха просто пощурели. Не съм ходи в джунглата, но съм слушал аудио записи на звуците от там. Е, бога ми, ако бях видял тази сутрин маймуна на този остров нямаше въобще да се изненадам.
Изгрев, нов ден, нова надежда, нови цели, нови сили.

Гребях, дишах, слушах, гледах и не можех да повярвам, че си имаме такова дивно и красиво място в България.
Слънцето напредваше по хоризонта и ставаше още по-горещо. От начало свалях шапката, топях я във водата и я поставях на главата си наслаждавайки се на стичащите се капки вода по лицето, врата и гърба ми. По някое време това не беше достатъчно. Правех същото и с ризата си. Потапях я и я обличах в движение без да слизам от лодката.

По време на цялото плаване сутрин влизах в лодката веднага след като приберях багажа. Гребях непрекъснато до около 09:00 ч. Тогава спирах и без да слизам от лодката закусвах в нея и пак се хващах за веслото. По обед се хранех отново в лодката. Наближеше ли 14 ч вече изнемогвах, спирах на някой остров и правех пълно разпускане за час. След това пак в лодката до 20 – 20:30 ч

Наближаваше вече 14:00. Не си чувствах ръцете, раменете и гърба от умора. Видях поредния приказен плаж и се насочих натам. Едва стъпил на брега хвърлих абсолютно всичките си дрехи и влязох във бистрата прохладна вода. Излязох разхладен и все така чисто гол се проснах по гръб на пясъка под рехавата сянка на една ниска кичеста топола. Такова блаженство излиза от рамките на речника ми. Финия пясък под мен обгръщаше измореното ми тяло. Толкова е фин, че почти е като прах. Капките вода се стичаха по тялото ми а някаква птичка мелодично пееше точно над главата ми. Имах чувството че съм в рая. Постепенно мускулатурата ми започна да се отпуска. С периферното си зрение видях до мен, на една педя от дясната ми китка едно птиче със снежно бяло оперение. Черна ивица тръгваше от електриковооранжевия й тънък и дълъг клюн минаваше през главичката й и свършваше някъде при опашката. Птичето ме гледаше любопитно с леко наклонена настрани главица. Кога е кацнало не зная. Не исках да го плаша за това затворих очи и се отдадох на съвършенството на мига. Просто бях там, гол от към дрехи и мисли, от към желания, интереси и цели отдаден на това което ме заобикаля.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван