Автор: Мария Желязкова
Пътувам служебно към Румъния, крайната дестинация е Синая. Няколко души сме, със служебен автомобил – компанията ни е преценила, че не си струва да харчи пари за самолетни билети и е съвсем разбираемо – ей го къде е – цифром и словом разстоянието от София до Синая е малко повече от 500 километра…
Балканската ни одисея обаче започва още с опита да прекосим границата Русе – Гюргево. Това се оказва едно леко изпитание за обхваналия ни ентусиазъм, макар и напълно предсказуемо, типично балканско,… без оттенъци на неочакваност. Просто на румънските митничари днес не им е ден за бързане. Спрели са опашката без никаква видима причина и си бъбрят невъзмутимо помежду си, с един таксиметров шофьор от Гюргево, който очевидно нещо или някого чака и не бърза да минава оттатък и с един велосипеден пасажер, също румънец, вероятно също от Гюргево, натоварил кошницата си с неясна, увита във вестник стока. Събрани дружно в кръг, те пушат, бъбрят и се смеят досущ безделници на селския мегдан в неделя подиробед…
След час и половина, в които никой от набъбналата опашка не събира кураж да спретне скандал или поне да зададе въпрос какво точно всъщност чакаме, изведнъж митничарите се раздвижват и много експедитивно започват да пропускат насъбралия се пътникопоток. Изобщо не ни поглеждат, събират ни паспортите, удрят за минута печатите, осведомяват се незаинтересовано с помощта на пет думи развален български накъде сме тръгнали и… вече сме на румънска земя.
Изпитвах страх от това пътуване – тормозеха ме опасения, че и румънците са ни задминали в устрема си към цивилизования свят, но… още от първите километри въздъхвам с облекчение. Пътят е в ремонт за разширение, поразително напомнящ на шосе Е79 София-Петрич-Кулата от последните няколко (немалко) години. И тук ситуацията изглежда като да е пуснала корени – това просто си личи, човек не може да бъде заблуден: мърсотията, трайно застоялите насипи пръст и инертни материали, зейналите ями, насядалите като за сватба по банкета работници, издокарани в светлоотразителните си костюми – бъбрещи, пушещи и чакащи края на работното време… мила родна картинка, която ме изпълва с утеха – не-е-е, не ми говорете повече, че ни били изпреварили!
Освен това – задминаваме на всеки сто метра натоварени с царевичак каруци, опърпани велосипедисти и всякакъв пешеходен пътникопоток, изглеждащ точно толкова подтискащо несретен, колкото и в България. Бездомните песове също са с нас, лаят по колата ни и допълват балканския колорит на пътуването. Пътните знаци са кът. Изпуснеш ли някой от тях, по-добре върни на заден ход и го прочети, защото друг може и да не намириш с километри напред. За сметка на това има чинно надписани пътни камъни през определени интервали и разстояния, но откриваме съществуването им едва през втората половина на пътуването – просто погледът ни не е привикнал да търси пътните репери там… Румънските шофьори са някакви обиграни джигити – те изпреварват отляво, отдясно и през банкета. По силата на свой си, невероятен късмет успяват да избегнат внезапно изскачащите каруци, велосипеди и пешаци. Чак е забавно…
Посъветвани сме предварително да не влизаме в Букурещ и хващаме околовръстното. Трябва да заобиколим целия град и да продължим в посока Плоещ. Ще кажа само, че загубваме още час и половина там. Има кошмарно задръстване от ТИР-ове, и в двете посоки, но най-вече в нашата… и има стотици цигани на възраст между десет и петдесет години, които въртят търговия направо на платното, чукайки по прозорците на колите, катерейки се по стъпалата на ТИР-овете и натрапвайки на шофьорите своята “стока” – дрехи, якета, анцузи, ножове, чанти, сакове, дискове с музика и всичко, за което се сетите.
Разбира се – след всички преживени перипетии – вече е тъмно. Така че съвсем естествено не намираме “аутобана”, за който ни спомена на границата румънският полицай и който би трябвало да ни отведе до Плоещ. Пътуваме по второстепенен път, задръстен от камиони и ТИР-ове. После разбираме, че просто не сме уцелили “аутобана”. Но как да го уцелиш, когато табели няма, а и няма кого да попиташ – по тъмно около пътя сноват само мургави субекти, контактът с които съзнателно отбягваме… След Плоещ пътят към Брашов става неочаквано добър. Личи си, че навлизаме в Карпатите – набираме височина, появяват се първите планински села, но асфалтът е гладък, маркировката – прясна и банкетът – обезопасен с мантинели и знаци за остри завои. Все пак – пътуваме към Синая – най-известния планински ски-курорт в Румъния и аз неочаквано правя паралели с подновената пътна настилка към Боровец…
И така – след премеждията на едно почти десетчасово пътуване и на прекосеното разстояние от някакви си нищожни 520 километра, накрая се озоваваме в Синая. Не можем да оценим градчето по достойнство, защото е тъмно – навсякъде, откъдето минаваме в Румъния, уличното осветление е слабо и мъждукащо като трийсет ватова крушка…
Оставаме в Синая два дни. Работната ни програма е наситена, така че не успявам да направя изцяло желания круиз из градчето и околностите му, но тъй като имам навика да ставам рано и да си лягам късно при визитите ми из непознати за мен места, намирам време да хвърля око на забележителностите тук.
Прочела съм някои неща предварително. Синая се намира в сърцето на Карпатите, на 50 километра южно от Брашов, по долината на р. Прахова. Населението на градчето е около 12 000 души. Средната надморска височина на населеното място е 850-1000 м. Средната температура през зимата е около -3.5° C, а през лятото – около 15° C. Ние сме тук между два сезона – зимата все още не е настъпила качествено, макар и да е началото на ноември…, лятото пък отдавна си е заминало. Времето е приветливо и меко, температурите са около 10° C, а част от населението на градчето може да бъде видяно да се разхожда по главната улица.
Има всякакви хора, наподобяващи по вид и маниер хората в България, в това число и неизбежните просяци от ромски произход. Проявяват интерес към масивния обектив, който съм насочила към поредната красива фасада (а такива има много!) и дори ме заговарят. Тъй като не разбирам румънски, промърморвам нещо на английски и те не се занимават повече с мен – понеже са очевидно дружелюбни и любопитни, явно причината е в незнаене на езика. Все пак някои искат да научат откъде съм и успяват да ме попитат (видът ми със сигурност не е на германска или английска туристка)! По реакцията им научавам, че изпитват симпатия към мен и към България, особено усещайки интереса ми към тяхното живописно градче. И това е вярно – Синая наистина ме плени с красивата си, добре поддържана и най-вече автентична архитектура! Но нека вмъкна малко история!
Синая e взела името си от манастира, построен тук през 17 век от румънски благородник, след завръщането му от поклонение на Светите места и Синайския полуостров в Египет. Етимологията на Синая е свързана с името на Светата Дева Мария. След построяването му, със своите здрави стени и уединено местонахождение в сърцето на планината, манастирът Синая се налага като удобна и сигурна спирка по търговския път, свързващ градовете от провинциите Валахия и Трансилвания. 
Тук през 1866 г. попада наскоро коронясаният за крал на Румъния Карол I от Hohenzollern – Sigmaringen. Престоят в манастира, разположен сред дивната и сурова красота на Карпатите така го впечатлява, че през 1872 година той купува 1000 акра земя недалеч от него и поканва немския архитект Вилхелм Додерер да подготви плановете за бъдещата му лятна резиденция. Така през 1873 година започва изграждането на Замъка Пелеш, чиито планове се трансформират многократно, минавайки през ръцете на още двама архитекти – асистента на Додерер Йоханес Шулц и чешкия архитект Карел Лиман (между 1893 и 1914).
Сегашния си вид Замъкът Пелеш добива едва през 1914 година, като междувременно около него сред широкия кралски парк в подножието на планината изникват още редица сгради (Ловна хижа, Вила на Крал Фердинанд, вила за охраната, градинска сграда и др.). Те допълват архитектурния ансамбъл на Замъка, издържан в специфичен германски неоренесансов стил. Интериорът на Замъка и съседните сгради повтаря същия стил, примесен с елементи на италиански и английски ренесанс, германски и австрийски барок, рококо и др.
Съгласно традицията в западноевропейските кралски дворове, която повелява принцовете–наследници да строят собствени резиденции, принц Фердинанд и принцеса Мария, явяващи се наследници на крал Карол и кралица Елизабет, построяват свой замък в непосредствена блозост – това е Пелишор. Неговите планове са дело отново на чешкия архитект Карел Лиман, а строителството му отнема само три години (1899-1902).
Чест прави на румънците, че са запазили непокътнато архитектурното и художествено наследство на тези замъци, отворени понастоящем в по-голямата си част като музейни туристически комплекси…
Остави отговор