Автор: Димитър Тодоров
Аз си мислех, че Словения е една от малкото европейски национални държавици, намерила хармония в етнически граници. За разлика примерно от Полша, която е била предмет на ротации и транслации през цялата си история, без доказана сходимост на процеса във времето. Да, ама не.
Словенците и до днес се заяждат с австрийците чий бил Клагенфурт и чий бил Марибор. Любопитното е, че Марибор, който е бил 80% немски за разлика от околните села, им го спечелил с военни действия след(!) официалното примирие от 1918 някакъв етнически словенски офицер с немско име и генералски чин в австрийската армия, който неясно защо много се натискал да вземе паспорт от Държавата на Словенеца, Хърватина и Сърбина. Вероятно от колекционерски подбуди, защото след няколко месеца и тая държава изчезнала и се вляла в Кралството на Сърбина, Хърватина и Словенеца, в което, както подсказва пермутацията в заглавието, словенците щели да свирят последна цигулка. Поне до смъртта на Тито в люблянската болница („Тито го боли левата нога. Слушафте вести“, радио Скопие, 1980). Любопитното е, че същият генерал им бил спечелил и Клагенфурт (Целовец), но тамошните словенци го бламирали и гласували да си останат в Австрия. Много умно! 90 години по-късно им струва точно 5 пъти повече примерно да изпратят пощенска картичка до Америка (без да смятаме и цената на самата картичка).
В същото време (или за да сме съвсем точни – 35 години по-късно) словенците са намазали без бой излаз на море с цели три чисто италиански морски градчета, към които даже не са имали и етнически претенции. За разлика от няколко други на север от Триест, към които са имали, но не са ги намазали. Тук инж. М. припомня как се бил изказал неподготвен, когато по повод вадене на студентска виза в средата на 90-те изразил учудване пред италианския консул в София, че Триест бил вече италиански, а не свободен град. На което онзи отговорил с дълга гневна тирада как Тито им бил отмъкнал половината (всъщност – целия без самия град) Триестки окръг. Историята по-назад във времето е даже по-сложна, защото трите италиански градчетата – Копер-Каподистрия, Изола и Пиран-Пирано – са били в частност венециански и съвсем според националните си традиции във всеки момент от времето едното е било лоялна колония на метрополията, другото – неутрална, а третото – неприкрито подривно настроена. Разполагах с кола и ги обиколих ги и трите за един следобед, макар разстоянията да не изключват напълно и пешеходния вариант.
Колата се оказа Ново Мини (бивше Купър), благодарение на фирмата Avis, на която й свършили по-семплите опелчета и рененца и и се наложило да ми го предостави на цената на фъстъка. Новото мини е идеално за маневриране в тесноуличести италиански морски градчета. Но става и за магистрала. Каквито в Словения се строят с европейски пари. Напреднали са повече от магистрала Тракия, но и те не са стигнали до финала на строежите. Готовите участъци правят добро впечатление. Ако изключим едно нанагорнише, потънало в плътен черен облак от изгорели газове. Беше се получило солидно задръстване от коли, правещи нерешителни опити да проникнат на сляпо в облака и изпреварят превозното средство, което го причинява. От близо се оказа, че това е единственият автомобил (микробус VW) с българска регистрация, забелязан в Словения тоя ден!
От трите градчета Пиран е най-непокътнатото в оригиналния си вид, Изола – най-малкото, но с най-голяма яхтена марина, а Копер – най-обургасеното – все пак и на словенците им е трябвало търговско пристанище. Иначе язък им за излаза на море. От наблюденията си извеждам правило номер 1 – по словенската Адриатика ходи с фотоапарат, яж диня, най-добре под формата на сладолед с аромат на диня (gelato cocomero, ит.; sladoled lubenica, слов.), но … не ходи на море. Плажовете, доколкото няколкото участъчета кей с бетон и/или обли камъчета са нарочени за такива, са истинска мъка. При това – пренаселена с туземци. Макар и повечето италианци да са етнически прочистени след последната война, в днешно време провинцийката изглежда е официално двуезична. Съдейки по табелите. И по краткия диалог с крайпътни продавачи на праскови от багажник на вартбург (три за евро), които неясно защо преценяват, че след като перфектно разбират какво ги питам на български, аз няма да им разбера словенския отговор и минават на италиански. Този синдром добива известно развитие навътре в страната. Аз упорито си говоря само на български, а словенците в рамките на кратък диалог еволюират в отговорите си от словенски през сръбски на английски. Като на английски най-често се произнасят точно най-елементарните за разбиране части на речта – числителните. Още от първи опит си схванал единствената особеност, която са прихванали от немците (а може би от африканерите?), да обръщат двуцифрените – „пет-и-дваесе“ вместо „дваесе-и-пет“.
На следващия ден в Любляна се установи присъствието на още едно българско превозно средство. Огромен пъшкащ автобус Неоплан, който стовари Р., А. и Д. (действащи лица и в ненаписаната румънска сводка от май тази година) плюс още трийсетина разнородни души, тръгнали да покоряват първенеца на Юлианските Алпи Триглав. Пътьом се отбили в една от най-големите забележителности на страната – пещерата Постойна яма, която е толкова голяма, че в нея развеждат туристите с влакче а във входа има цял замък. Или така поне изглежда на картинките.
Остави отговор