Мароко 2

Успяхме да вземем Мавритански визи за 1 ден, но бяхме малко разочаровани, че валидността им започва да тече от деня на тяхното издаване, независимо от датата, която си поискал. Сега трябваше да бързаме да прекосим Мавритания до края на месеца. Веднага след мавританското посолство, доволни с първите си визи, хванахме директния стоп за Казабланка. За пръв път ни качиха момичета. Бяха две мацки, доскучало им в Рабат и решили да пият кафе в Казабланка.

В Казабланка попаднахме на яки типчета. Първо, докато чакахме каучсърфъра се заговорихме с един швейцарец, който точно пристигаше от Египет. Каза, че идва да работи във ферма за хеш. Всъщност беше едва 18 годишен, пътуваше от 4 месеца и му се бяха случвали странни неща. Изкарахме вечерта с него и новите ни каучсърфъри – един фотограф, двама графични дизайнери и  техните приятели. В центъра ни спря полиция, която правеше проблем на Уалид (нашия домакин), че нямал право да движи с туристи, защото не бил гид! Обяснихме им за couchsurfing, но те не можеха да повярват, че има такова нещо като безплатно спане. Накрая ги убедихме, че Уалид е наш приятел, а не гид и ни оставиха. Иначе Казабланка е голям град, към 8 милиона души живеят там. След Рабат и Фес ни се стори, че сме попаднали в друга държава… Модерни магазини, голям трафик… все едно си в Европа. И хората са доста по-модерни, жените не ходят забрадени (или поне по-малко) има клубове и дискотеки.

img_6139.jpg 

img_6807.jpg

Прекарахме два прекрасни дни с Уалид и неговите приятели – въртяха огньове пред близката джамия, играхме хек до късно вечерта и ни оплетоха първите дреди! Вече започвахме да приличаме на африканци.

***

След Казабланка се бяхме запътили към Маракеш, но момчето, което ни качи ни покани в дома си близо до Оарзазат и решихме да приемем. Пътувахме с него повече от 400 км, преспахме по средата на пътя в планината в един ресторант  и на сутринта продължихме (оказа се, че доста хора хапват и заспиват на удобните миндерчета в ресторанта и продължават пътя си на другия ден). Пътят беше тесен, с много завои, изсечени в скалистата планина. Малко след Оарзазат Рашид (шофьорът) излезе от пътя на един завой и спукахме две гуми. Сменихме едната, а с другата Рашид хвана стопа към гумаджията в най-близкото село, докато ние го чакахме при колата. След няколко часа всичко беше наред, гумите (с лети джанти) бяха изправени с чук и продължихме пътя.

img_6328.jpg

img_6391.jpg

Селото на Рашид беше на няколко километра черен път от по-голямото село и взехме бус Мерцедес 207Д, в който се побрахме 25 души. От едната страна на селото нямаше нищо – само пустош и планини, а от другата – река и градини. Чувствахме се все едно сме попаднали на края на света…  Семейството на Рашид ни посрещна като царе – с тажин и чай. Рашид имаше петима братя и две сестри (без да се броят умрелите)… Наистина голямо семейство. Никой не говореше английски освен по-малкият му брат. Обясни ни, че жените не работят (освен в градовете), но по нашите наблюдения като че ли само жените работеха. Баба (бащата) по цял ден лежеше и гледаше телевизия, докато жените му носят ядене и чай, а жена му (майката на всичките осем деца) ходеше да работи на нивата дори в събота. Изкарахме в селото два дни с доброто семейство на Рашид и отново решихме да тръгнем към Маракеш.

img_6795.jpg

В Маракеш попаднахме на най-добрия couchsurfing досега в 1 часа през нощта след перфектен стоп през Атласките планини. Бяха студенти, учещи в Маракеш и нагости за уикенда им бяха дошли приятели от други градове. Атмосферата беше толкова приятелска и весела, че не усетихме как стана сутрин. Прекарахме три дни в тази компания, готвеха ни типични местни ястия, разхождахме се в Маракеш между маймуни, змии и хора.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван