По Балканите (част 1)

Автор: Симеон Тодоров

Oще на млади години – преди 4-5 – съм кръстосал почти всички балкански държави. И миналата се „прошетах“ – (разходих, по македонски) – в Сърбия, Хърватска и Черна гора с  навлизане в Косово. Таз година решихме с приятеля ми Иван (200 кг, 150 години, общо, и малко акъл), да отпрашим по пътищата на Балканите.

Защо с Иван? Защото сме приятели от четвърт век и колчем се видим, сме си интересни. Иван има страхотно чувство за хумор и повече коса от мен, моята кола, пък – има климатик. Купихме от ТСМPowerwalking бастуни. Въобще не е обидно, защото в инструкцията показват как ги ползват млади фотомодели… За качване по баири, за връщане надолу.

На Иван доматите на вилата му в Свети Влас искат редовно поливане и трябва да се съобразяваме с датата на завръщането ни. Дал съм му такива прави колци за доматите – и двайсет дни ще издържат без поливане.

Слагаме в кашони от Метро храна, без която за 10 дни ще умрем, ако я няма: наше сирене, наша луканка, десет половинки от ивановата ракия с малко пакетче от черничево дърво във всяка, няколко стека с бира в кутии. Граничарите, като ги почерпиш, престават да разпитват и бързо щампят паспортите. Купих два комплекта туристически прибори за хранене, но етикетите по тях бяха така зверски залепени – Иван не можа да ги отлепи. Минаваме на пластмаса.

Тръгваме на първи юни – петък. Нали не е тринайсети! Тревожим се, че може да изпуснем посещението на Буш. Дано мине без нас!

От интернет сме подготвени възможно най-пълно за маршрути, забележителности. Главно (единствено!) от руски сайтове, от отзиви на отчаяно любопитни славяни, пътуващи от град до град с рейсове, каруци и с куфари на ръце, обиколили страната Албания преди години. Впечатленията им във времето силно се различават. Значи, нещата се променят бързо. И, какво? Ще оставим двамата с Иван някой да ни изпревари и да ни разказва после? Не – ние ще им разказваме!

До Албания не може просто да се прескочи, като със самолет. Ще се минава и през други държави. Затова включваме  Сърбия, Хърватска, Черна Гора, Македония, Албания, Гърция, що не – Турция?

До Дубровник е 1100 километра и предполага два дни път. На границата правим здравна застраховка, която ни осигурява при случай стационарно лечение за нам колко си стотин хиляди долара. Колко пъти вече напразно плащам – нищо не се случва. (Случи се на колата!)

Тръгваме от „Лазур“ в пет сутринта и в ранния предиобед пресичаме сръбската граница като спираме в Прилеп да ни оправят „газовото“.

– Не приме плин (не поема газ), рекао сръбскиот „специалист“- нещо, което и ние знаехме, но си сака 300 динара. Нейсе – ще караме на бензин. „Лукойл“ е навсякъде! Сръбските ченгета дебнат подло и много си просят, затова „гоним“ с шейсет по равния път. Преди Ниш има петнайсетина километра  тясно дефиле на Нишава (ни мърда, казва Иван) с по пет тунела на километър. Пълзим подир турските ТИР-ове.

s4200029.jpgАко тръгвате от София рано сутрин, към 10 часа преди обед ще пиете каву в красивата търговска улица  в центъра на Ниш. В дъното й, срещу високата сграда на общината е  „Макдоналдс“ с безплатна тоалетна на втория етаж. Един умен приятел ми беше говорил, че познаваш един  град, ако знаеш къде  са тоалетните му. В Ниш знам 3-4. А в Москва, където много съм ходил, само една – на Червения площад. Пикае ли се на такова място!

Ние случихме по обяд, беше време за бира. Пием само местна. Този път „Елен“ в кафене, познахте, „Елен“. Слоганът й е „Сад или никад“. Иван много държи на бренда. Същото шляене, както и у нас, на безгрижни безработни, разтеглящи халба бира на  час-два под чадърите. Витрини с обувки – помните ли?- „Кощана“.

Понеже сега правя фасади и дограми, не преставам да завиждам на сръбските колеги, вградили две-три стари хубави къщи в плоскостта на  стъклената фасада. Едва ли в оставащите ми 28 години живот ще се случи да направя такъв проект. Минаваме покрай едно училище, където разхайтени красиви ученички предлагат да ги „сликам“ за Плейбой. (Защо всички разхайтени са хубавки и обратно, и Иван точно не знае). Всички с цигари! Това – ученици с цигари – няма да видим повече в оставащите ни 7-8 държави.

Пътят ни за курорта Копаоник – сръбското Пампорово – е през Прокупле, Блаце, Брус и на места не е лош. А в района на Прокупле от двете страни, километри наред, големи градини с нискостъблени череши, съвсем узрели и никой не ги къса. Не ни разбират като питаме на пазара за череши. Всяко наше „Ч“ е по сръбски, „Ц“, май. Пътят става между другото по-стръмен. Приятно се захлажда.

В Брус Иван си купува прибори за бръснене. Забравил ги вкъщи. Пази боже да тръгнеш с пенсионер.

Миналата година тука един сърбин, когото питах за пътя в  кафенето ме посъветва да преспим в село Брзече, където имал хотел „Юниор“.Червен Форд каза да караме след него, за да не объркаме пътя. Гонеше по завоите като Фитипалди и го настигнахме след половин час. Учуден пита защо возиме по него. Трябвало да завием преди 15 километара вляво.

dsc01404.jpg

Имам карти, опитен навигатор на 75 години, с чисто нов анцуг, а се водя по акъла на пияни сърби… Спираме с Иван в Брзече. Намираме хотел „Юниор“. Питаме за стая. Не е, обаче, за пенсии – 50-60- евро. Оглеждаме се и тръгваме към 4-5 етажна къща. Дават соби за одмор. 20 евра напълно ни подхожда.

Забъркваме салати (градовете се познават по тоалетните, а къщата – по ножовете). Вицко явно не ги точил от години. Нося от багажника свой нож да не мъча доматите и вадим нашенска гроздова, като я хвалим. Хазяинът, обаче, ни спаружва ентусиазма: той бил си построил кучата за одмор с производство и продажба на ракии и е спец в занаята. И Иван го признава. Изкупувал плодове, грозде и кофти шльокавица от околината и я преварявал по своя рецепта до пазарна кондиция.

 Много опитвахме от разни шишета, причахме за акциза у тях върху огнената вода и заспахме, без да чуваме кой хърка. Само дето не разбрахме с „наракиените“ си глави, че това е бил същият този Вицко, който ме канеше преди година в Брзече. А хотел „Юниор“ бил срещу неговата куча…Разбрахме като му прочетохме визитката, вече в Дубровник.

Догодина отиваме направо при него и…с по-свястна ракия. Иван ще препича всичките си запаси по сръбска технология.

На 10-12 километра след серпантини и красиви гледки е курортът Копаоник. Пампорово, само че на обратно: Курортът се намира на най-високото място, около 2000 метра над морето, а пистите са надолу. Лифтовете после те връщат. Архитектурата е много стилна. Дървените, посивели от времето покриви те подканват и догодина да дойдеш и да доведеш приятели. (Що не Иван?) Явно, строено е по единен проект, одобрен Отгоре, ама предимството на Ония времена по такъв въпрос са очевидни! Да кажете нещо за „стила“ на Боровец, или Пампорово? Единствен хотел „Самоков“ в Боровец струва нещо  и  Иван Костов, казват, пръв е разбрал това…dsc01433.jpg

По наше време е 8 часа и ни се пие кафе, а всичко е затворено. Спят още.

След десетина километра спираме в едно село и искаме кафе от продавачката на магазинчето. Носи ни 3-4 пакета кафе… на зърна. Обясняваме, че сакаме да го пием.

– А, да го кувам тогаз?  и отива да го свари. Докато чакаме искаме мотики да й окопаем царевицата. Смее се. Съгласна е. (Иван ми припомня вица за гласните „а“, „о“, „и“ и за съгласната – Марийка)

След 15 километра стръмен път, който преди година беше в строеж, а сега добър асфалт, слизаме до шосе с пропускателен граничен пункт наляво. И свободен излаз надясно. Прошлой године завивам наляво и след нещо като митница продължавам. Спира ме симпатичен полицай и приче на сръбски, по-добре било да се вратимо, щото тук било Косово… Виждат се джипове на АЙФОР.

Този път не правя експерименти и завивам надясно. След 50-60 км. влизаме  в Черна Гора, а оттам през Рожайе и Беранье надясно към Биело Поле по течението на р. Лим, да отидем до злокобното място.

Черногорският граничар ни пропуска без формалности. Местото е на междинна територия между Сърбия и Черна гора – в теснината няма място за  втори граничен пункт.  Реката е дълбока. Завоят на това място такъв, че е по-логично да се блъснеш в скалите отляво. Ама уморен и заспал шофьор може ли да избира. След половин час се връщаме и граничарят ни маха:

– Одма сте се вратили? Возите, ей тука. Заобикаляме върволицата от коли с завистливо зяпнали ни шофьори.s4200226.jpg

Река Морача в тясно скалисто дефиле след Биоградска Гора тече към Подгорица и е с многобройни тунели на шосето край нея. Горе има и железница, но трасето почти не излиза от белите скали. Тунелите са в непрекъснат ремонт. Има си указателни табели кога е затворено, но в набора от понятни думи не разбираме само дали ще е отворено, или обратно.

Водата на Морача може да се пие без пречистване. Въобще в Сърбия, Черна гора и Албания има много и пълноводни реки. Дъждовете се спират в техните планини и само някой-друг облак стига до Гурмазово, Щръклэво и Овча Купел, където е голэма София. До Бургас – нищо.

„Прелитаме“ през бившия Титоград, днешната нова столица на Монтенегро – Подгорица.

Тодор Колев чистосърдечно признава, че като посланик в Канада дълго се чудел като каква е тази държава Монтенегро, за която го разпитват…

Разказват, че като питали Подгоричани за древната столица Цетине, ония отговаряли:

– Па що да гледате – село!

Цетинци на същия въпрос за Подгорица отговарят:

– Па, големо село!

Прошлой године (на чужда територия си говорим по тяхному) в Подгорица бабички продаваха без да се крият вносни цигари без бандерол, също – уиски. Може, казва и калашници, ако сакаш. Икономиката на Черна гора, казват, се крепи на контрабандата. Самият й президент не смее да отиде до съседна Италия, където имало заповед за арестуването му.

Обхождаме от северната му страна най-голямото езеро в Европа – Шкодренското (в Македония, Сърбия, Черна Гора всичко е най-големо!) и, разбира се, замаяни по многобройните лодки и рибари, не уцелваме новия тунел под планината, отделяща непрекъснато езерото от морето. Мъчим се да се убедим, че така виждаме повече красоти и спестяваме пет евра. Почти си вярваме. (Черногорци сами са решили да въведат еврото без да питат Ферхойген и други пари там не ходят. Майтапим се на бензостаницата како се зове стотинката на еврото? – еврейка, обяснява Иван. Той е спец по валутите и носи нашата в черна, много сигурна, чантичка…)

dsc01466.jpg

 dsc01468.jpg

Като пътуваме в чужди държави ни идват на ум техни песни, мелодии. С Иван дружно пригласяме на радиото в колата като пуснаха песните от „Вруч ветар“ с големия Самарджич. „Кажи защо ме остави…“, „А, сад, адийо“. Я сам имал четри жени и пет децу…

По съветите на руски туристи в  интернет, проверени и по миналогодишното ми пътуване, спираме в Петровац. Някакъв техен Китен, или Обзор. Това е на 120 километра от Дубровник и е по средата на Черногорското крайбрежие. Откривам миналогодишните хазяи и им предлагаме цената от 20 евро на ден за апартамент: спалня, кухня напълно обзаведена, хол и тераса. За началото на сезона – добра цена за тях. В двора палми дебели около 50 см.. Били, обаче, на 35 години само. Като станат на нашите години – значи: метър и двайсет… В шкафчето бурканче с надпис „Со“ – сол значи, да знаете.

Другият удобен вариант, който ползвах преди година,  е да вземете соба в село Млини на 7 километра преди Дубровник и да отидете там с автобус. В Млини в Хърватска на крайбрежната уличка има много хубав сладолед и, ако не бяха стотиците моторетки (тийнейджърите тук не пушат, а избиват комплексите на пауна с мотори!), никак не е лошо. Хубави стари къщи край плажа, опожарени от сърбите, не се ремонтират. За показ.

На следващия ден рано-рано тръгваме за Дубровник. До Лепетан по суша. Там вземаме ферибота – 8 евра и за 10-15 минути прекосяваме Которския залив в най-тясното място. След половин час сме на най-красивия граничен пункт, какъвто минахме – черногорският с Хърватска. Два изящни дъгови тунела от алуминий и стъкло – не съм правил такова нещо! Да ви обяснявам ли, че никакви следи от български коли и автобуси няма.s4200090.jpg

Миналата година край Лепетан ме спря Черногорска полицайка и иска глоба, че не съм на фарове. Прибра ми документите и приче да ода во банка да платя трийсет евра и ще ми ги върне. Ама, казвам, неделя е – каква банка?

– Ами, може да платиш во бензостаницата, или в супера! Как ловко измислено. Отървах глобата по моя си начин. Като им знаеш на жените алгоритъма, редиш:

– Че, може ли ученичка в десети клас и вече – полицай? Стажантка ли си? и т.н.

– Ама, тако ли изглеждам? Да не се майтапиш?

– Аз, на 100 години – да се майтапя?

– Айде вози? И да го включиш светлото!

То и на мен за моите 75  не ми дават повече от седемдесет и четири и половина, но „фустите“, като ги „изчеткаш“ на години, направо лягат, както грубо се изразява Иван в такива случаи. А тази – на пост!

В младата, отпреди 10 дни отцепила се от Югославия държава!.. По този радостен случай повечето коли карат без номера, да го няма това СЧГ – Сърбия и Черна Гора.

– Може ли и аз без номера?

– Па, како сакаш…

Още петдесетина километра и сме пред (над!) Стария Дубровник!

(следва продължение)

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван