В Берат влязохме в един „Фаст фууд“ и посочихме от витрината  кълцано месо в палачинка. Ама – булгари? – ще  направи, човекът, плато за нас и поднесе такава вкусотия, че не вървеше без бира. Затруднихме го с желанието си за албанска, но имаше. Гледаме срока за годност. С тия всенародни въздържатели може и да не зареждат алкохол всяка година.

(Като занесох на  вилата му – Св. Влас, Инцараки – италиански оцет „Балсамико“- Иван забелязва – той редовно изчита етикетите – срокът за годност е такъв, че ще го ползваме и на по 95 години като станем. Да, ама ако остане! Това – да не се сипва оцет на домати – отпада! С Балсамико-то  и  сладолед може да полееш! Толкова е вкусен и дава файда! Докторите му забраняват захар. Оцет – неограничено! Иван направил таратор на внука си, като използвал италианския чудо-оцет. След седмица малкият бил на ресторант с родителите си. Поръчва си:

– Таратор, моля, с две-три капни „Балсамико“, като ги слага в шах… Акселерация!)

Влезе и един полицай, комуто беше сервирано като на нас, но не видях да плаща на излизане. Да не забравяме на кой полуостров сме!

Попитахме за хотел и ни сочат голяма  сграда. Сигурно, 60 евро. Не, ние искаме приват соби. Поведоха ни по едни стълби (Иван не щеше повече от 10 стъпала) и ни намериха хазяин, работил в Такома и Хамбург, та се разбрахме. Фаик каза, че е православен. Иван беше отишъл за багажа и не видя хазяйката, чиято външност показваше че този Фаик разбира от жени…

Собата – апартамент в стара отлично реновирана къща: в антрето пералня Сименс, стая с телевизор Сони,  контакти за Интернет (казват в Албания бил безплатен), чудесни легла от масивен махагон, кухня с мивка от алпака, но в кафяв фладер, като мебелите, банята с гранит, мрамор и испански теракот. Тоалетната чиния – като биде – без капак, с мюсюлманско промиване. Всичките тези четири-пет звезди – 20 евро на вечер! Не ни се тръгва, почваме да ги намразваме доматите в Свети Влас…

Към тръгващите за Балканите съвет: не ходете по хотели! Питайте за циммер, комнаты, соби на кирия, румс и прочее частни стаи –  и по-хубаво и по-евтино.

Берат – градът на хилядите прозорци. Много лесно е било да го нарекат така. Прозорците по фасадите на белите къщи къде трябвало и къде не – навсякъде. Нашата квартира я има на снимка в И-нет.

Като я гледам тази еднаква  сръбска, българска, албанска… национална, възрожденска  архитектура, все си мисля, че си е баш ТУРСКА. За 500 години са научили раята си да строи по техен тертип и подобие.

Да не спорим по въпроса!

Връщаме се към Дурес по друг път. (Иван цитира Ленин: Мы пойдем иным путем!) Магистрала, на която й липсват само оградителните  мрежи. По средата – бетонова преграда – да не се блъскат челно Мерцедесите.

На 15-20 км от Дурес отляво на шосето  е Йонийско море. В тази ивица се строи усилено като в Слънчев Бряг. Иван намира, че повече спазват нормите за отстояние на хотелите един от друг. Но имат време… Инак, морето не е даже до колене. Далеч навътре е плитко, плитко. Пясъкът не е по-хубав от нашия. Чадъри – и нови и такива от камъш отпреди 40 години. Нагъсто платнени шезлонги.  В началото на юни – тук-там някой-друг руснак.

В Тирана най-добре е да не влизате. На 15 км. от центъра започва такава тарапана на коли, камиони, моторетки – само „Виа Игнатия“ в Солун, която, казват, започвала в Дурес, може да я конкурира… Може на оживена улица да спрат две коли и шофьорите да си беседват за нещо свое. Движението спира. Никой, обаче, не протестира и не прави нерви!

Добрахме се някак си до центъра. Заобиколихме площада със Скендербег, чийто паметник на кон  вместо на възвишение е в една широка и дълбоко вкопана в терена яма-градинка. Мавзолеят на Енвер Ходжа – грамадна пирамида – не е съборен а ще го правят най-голямата в Европа дискотека. Жалко, не стигнахме до него.

Правителствените сгради окичени с американски знамена по фасадите – чакаха Буш!

По второстепенни улици – доста съвременни и оживени, налучкахме пътя (в едно кафене любезно ни упътиха по картата, а като питаш за тоалетна, те водят до вратата) за Елбасан. Градът на черната металургия. Иван проведе някаква беседа с албанка от малка лавка, която плетеше чорап на една кука.

Петдесет километра път средна хубост, с излишни на места завои, като достигаме баири от около 2000 метра височина. На билото овце и равна поляна, където поиграхме (правим се европейци) голф. Що ги мъкнем тези стикове? На чобаните не им прави никакво впечатление, обаче. Диваци!

Фотографираме поредните бункери – неотдавнашен символ на безстрашните орли-албанци. В страната на три милиона хора е имало 700 000 бункери с картечни гнезда! Поочистили са ги. Но има и за снимки на туристите.

Спускаме се в долината на река Шкумбинит, която тече в поска от Македония към Адриатическо море и скоро сме в центъра на Елбасан.

Шофьори на таксита крещят: Кьорче, Тиране, Фиери-и-и… Набират пътници за микробусите. Обаче: от колите, от кафенетата, от телевизорите се лее…българска чалга!

Невероятно! Няма „сръбско“, „гръцко“! – български фолк! И си тананикат хората наши кючеци!

„Ти кат искаш да ти кажааа, ела със мен в гаражаааа…“

Сякаш сме в „Шоуто на Слави“….

Под чадърите на една бирария черпим младо албанче, говорещо македонски. Било работило там. Според мен – чист Косовар. Нейсе.

Работи като полицай. Парите малко. Нема живот без пАри. (Открлил Америка!)  „У нас – кой има пАри, има много! Кой нема – нема нища!“ бяха сентенциите му за живота.

И, о радост за душата българска: освен нашата чалга, която ни сближава,  тия от Албания въртят глава за отрицание, или съгласие точно като нас! Симпатяги! Трябва да си патентоваме тая работа в ЕС, заедно с луканката, ракията и киселото мляко.

Решаваме, че крепостта току до площада ще я разглеждаме друг  път (малко ли сме ги гледали разните крепости!) и потегляме за Охрид.

До границата около 80 километра идеален път. В  градчето Перьонес, недалеч от границата с Бивша Федеративна Република Македония (- Ало, братя-македонци, как ви харесва дългото име:-), харчим последните леки за албанско вино. Магазинерът знаеше езици и услужливо ни помогна. Прашни бутилки бели и червени вина. Никой, май, не пие в тази държава! Поради незнаене на албанския сме купили и олио. Не сме на загуба.

Хайде сега, питайте как живеят в Албания, де. На такива въпроси отговарям с умния контра-въпрос на възрастния румънски професор Теодореску на халба бира на северния бургаски плаж:

– А ти ми кажи как живее твоят съсед?

Вие да знаете?

В Сърбия – стари ръждясали коли „Фича“ на по 30-40 години. Купища железа от стари коли. (Цигани ли нямат?). Това – джипове, БееМВе-та – много рядко. А заплатите им доста по-големи от нашите. Как става тая? Как живеят? Казва ли ти някой! В Метро в Бургас лете сърбите купуват антифриз и зимни обувки…

В Словения – само малки фиатчета, опелчета, фордчета… Обаче – всичкитеабсолютно нови! И работят словенците квалифицираната работа. Останалата е за сърби, македонци, албанци – „негрите“ в Словения.

В БЮРМ  може да се влезе при Охридското езеро от юг, където в Гугъл  показват граничните пунктове като някакви навеси за сено.

Избираме по-прекия път наляво в посока Струга. Спираме на високото и дишаме вече нашенски въздух. В Струга намираме бързо моста под който изтича Охридското езеро в река Църни Дрин. Чрез дървени саваци се регулира нивото на водата в езерото. Група деца на 13-15 години не разбират (или се правят, че не разбират) македонски. Албанчета.

Георги Данаилов пише, че сите: и сърби, и  българи и македонци сакат  во Струга-града, мамо, дюгень да имат…  Ала там сите дюгени са  албански…

На входа в Охрид успявам да снема дъга над баира Галичица. Тя отделя Преспанското от Охридското езеро. Бързо намирам познатата ми от няколко посещения соба на кирия (стая под наем) на нашите добри познати Неим и Гюне. Интелигентни турци. С хотелче и ресторан.  Рокери, обиколили със Судзукито Европа. Преди 4-5 години изпратиха дъщеря си да учи в Истанбул. И – никакви „дечковци“!! (гаджета), докато не порасне. Завършило детето Истанбулския университет и сега майка й чака турска виза да  ходи на гости, че направо – без дечковци – се е омъжила и забременяла.

dsc01577.jpg

Наемаме стая за два дни. Неим предупреждава, че всичкото пиче : кафе, чай, лимонади за нас са аванта. Квартирата за „други“ е 30 евро, за нас -20. Плащаме 40 за две нощувки, но следващия път ще си плащаме според общата тарифа. Неудобно. Поръчахме вечерта плескавица со кашкавал, та си нарушихме всички диети.

Преди 4 години с жена ми лекомислено си избрахме от менюто пъстърва на скара. Видяхме че си размениха особени погледи, но след около час и половина имахме я пъстръвката. То, пъстървата била на изчезване и забранена за улов. Ходило се е до Албанската граница за контрабандна риба… Шейсетте лева, които ни струваше тази манджа доказваха, че сме им създали проблеми.

На отсрещния тротоар албанци играят табла с кибици наоколо. Фотографирам ги. Играели табла, гюлбара, тапа. А останалите 16 не играете ли? Ама, покажи! Редя: челеби, османе, султане, гюлхане и пр. глупости, но ме вземат на сериозно.

Утре рано тръгваме към изворите на Охрид. Около 30 километра. На половината път се озъртаме за пумпа бензостаница – няма. Кравари ни казват да се вратим во Охрид. Бяхме свикнали в Албания, да може да зареждаме през всеки 500 – 600 метра. Бензинжийката – разкошна Биляна-мома – ни върна настроението. (На Иван). Езерото, изворите,  църквата Св. Наум, параклиса Св. Петка, където ти продават вода със страшна файда за всичко – това всички го знаете.

Снимам новия паметник на св. Наум – скулптура от дърво. Завъртам камерата към брега, където двайсетина водолази надяват костюми и маски. Едър строг мъж ми вика защо снимаш, не виждаш ли, че това е полиция? Хайде, да си остане между нас, казвам. Как между нас? Аз съм им началникът! Обещах да унищожа материала.(Аз, като обещая нещо, не вярвайте много.)

Пауните се дразнят от новия анцуг на Иван. Крещят недоволни. Мислят се за най-пъстри. (Биковете, казват, не се дразнели от червения цвят. От червения цвят се дразнели кравите, а биковете се гневят, че ги вземат за крави…)

dsc01574.jpg

Обещавам да покажа на Иван интересни надписи по главната уличка на Охрид, които видях по-миналата година:

„Се бара девойка след 20.00 за работа“,

„Секоя среда во ресторанот жива свирка“

„Продажна галерия“

„Софийскиот театър гостува с пиесата Кротенье на фурията“ и т.н. но нищо подобно не открих този път.

Най-хубавите паметници на Кирил и Методи са в Солун, Охрид – после в София. Те си ги имат за свои.

Преди четири години отивам в градската библиотека и искам да ми дадат стихотворенията на „Най-големиот македонски поет“ Григор Пърличев. Дават ми издание от 1988 година. Не, инатя се, искам от 1908-ма! А преди 1945 година всичките му стихотворения са били както си ги е писал – на български. Завързахме неприятен спор. Майната им!

Утре тръгваме през Битола за Гърция. По програма ще посетим Каламбака със скалните манастири.  По пътя от Охрид за Ресен не забелязах ресторантчето, където преди 4-5 години рано сутрин ни предложиха закуска от кисело млеко „во стомна“ и мекици. Мекиците два вида: со сиренье и со празно.

Кеф! На границата гъркът ни вижда номера на колата и маха с ръка – айде, паликари! Ористе. Останалите, извън ЕС, чакат проверка. Гледат ни със завист. Ние ги гледаме със съжалението на момченцето на Корней Чуковски от „От две до пет“: „- Жал ми е за конете – не могат да си бъркат в носа…“

До Калабаки (умните елини едно свястно „б“ нямат. В повечето думи го изписват с „мп“) – Метеора има доста баири и дълъг път се очертава. Пък на Иван доматите му горят без поливане и колтучене… Решаваме, че е по-хубаво да видим дворците на Александър Велики в Пелла. Александър Македонски го наричат само в БРЮМ. (Метеора и догодина ще си е там, няма да я преместят.) Едва не профучаваме покрай. Добре че имаше спрели автобуси с ученици.

Да му се чудиш на акъла на Сашо – дворец на 30-40 километра от морето. Местността – никаква. Нещо като Ясна поляна-Ново Паничарево. Е, има стари камъни и стърчат няколко колони, а съвременни каменоделци усилено добавят нови. Оказва се, тука се е родил Великият Завоевател – предпочитащ мъжките компании. Славата му се носи чак в далечен Узбекистан, където уморен и заразен, казват от срамна болест умира в полите на жена си – узбечка. Обаче, градове Искандер, Искендер – навсякъде!

Току преминем някой град и на Иван му звънят (синът, зетят, дъщерята):

– Татко, видяхте ли водопада край Едесса? А пък ние сме я подминали тая Едесса преди четвърт час… Ако се връщахме назад по закъснелите им съвети щяхме доста бензин да потрошим. То, да не сме виждали водопади…

dsc01602.jpg

Знаех си, но наивността ми край няма: да влезем в Солун! Влиза се и се излиза по една единствена улица. Споменатата Виа Игнатия. Три-четири километра за час, час и нещо. Коли, моторетки, пешеходци – въздухът, плътен за дишане, но още не става за рязане! Включихме  се по някое време в крайбрежния еднопосочен булевард, където не е позволено спирането, обаче.

Любимият ми магазин „Харлей Дейвидсън“ затворен за ремонт. Моето кафене до него – също. Поглед към Бялата Кула и конника Филип, бащата на Александър. Спираме за малко на  площада под Панаира. Отиваме до брега. Вижда се пристанището и всичките дванайсет солунски митници! И един рибар, който нищо, май, не улови…

Ще излизаме обратно от града, за който един солунчанин беше споделил абсурдното, но рационално: „-Жалко, че през войната не са го бомбардирали и разрушили този град! Сега щяхме да имаме улици като хората!…“

С мъки и загрят мотор се измъкваме на магистралата за Кавала. Гладки пътища. Без концесии, без португалци. От двете страни обичайните олеандри. Част от лозята покрити с мрежи. Да не зобат косарите гроздето. И да не ги бие градушка, научавам от предаването „Земя“ на БНТ в деня, в който се връщаме в България. Снимаме града от високия баир и на Иван, сякаш, му е достатъчно (доматите горят!!), но се спускаме до пристанището.

Красиво, че артисва!

И места за паркиране колкото щеш и момичетата без мустаци и с по-удължени крака – усеща се близостта на Бургас.

Иван държи да видим Ксанти и Гюмюрджина, където е служил дядо му, ли, баща  му ли. Там се набутваме в насрещно движение. Хилят ни се приятелски. Я да не бяхме в ЕС – да видиш! Намерихме и кафене със студена гръцка бира.

Пътя ни е през Дедеагач – Александруполис. Трябва да проверим дали е добро трасето на тръбата и да измерим дължината на гръцкия участък. Ще караме по второстепенни пътища, че там има повече мотели. Да спим, ужким. Но пътят е нов и почти магистрала и, като сметнахме че сме на 120 км. от Свиленград, натискам педала. На границата – сякаш минаваме от Младост 1. в Младост 2. Направо тъпо. Никой не пита какво носим, откъде идваме…

dsc01604.jpg

Нощуваме в „разкошен“, сигурно, преди 40 години хотел. 41 лева. Сутринта на чаша кафе с бюрек гледаме по картата пътя през кукерландия за  Тополовград, Странджа – Сакар и пр.

Изниква идея: обръщаме назад в Одрин. Пием турско кафе с днешен „Сабах“, паркирани „чапраз“ към бордюра, купуваме локум и кисело мляко. (Преди месец -два купих в Къркларели прекрасно турско кисело мляко каймаклъ (т.е. – с каймак). На опаковката имаше имейл на фабриката. Изпращам хвалебствени отзиви, демек, 60 години, откак баба умря, не съм ял толкова хубаво мляко, четкам… Турчинът – във възторг: Получавам, кай, похвала от високо място – от член на Европейския Съюз! Буюрусун в Бююкчекмедже. Ще ядеш на корем 10 дена наш йогурт! (Трябва да се ходи!)

И през Лалапаша – Лесово  по ново чудесно шосе без спиране до „Божура“ на по бутилка Каменица.

От Одрин до границата с България, на Капъкуле, е 15 километра. Около 10 от тях заети с опашка от тирове в посока България. От 7-8-те пътеки за ТИР-ове,  работи само една. А по обед час и половина – екмек саат. После –чай-саат. Чакай си ти с ТИР-а!

На Лесово – също!

Като излизате от Одрин, заобикаляте от изток голямата джамия на архитект Синан – български еничар, построил това чудо на възраст 85 години и поживял след това още 11, което много ни окуражава – и на около километър от центъра има указател за българската църква наляво. Попадията много интелигентно била разказвала за българщината по тия места.

Но първо да полеем доматите.

Одрин – ей го дей! Ще идем пак. 160 километра от „Тройката“ (бургаски площад).

Теглим калема:

– Гориво за 3800 километра – около 570 лева. (На газ – 300)

– Осем нощувки по 40 лева + една 100 = 420 лева

– Хапване (носим си), кафе, бира – 100 лева

– Армагани – 100 лева

Общо: 1200 лева за двама!

По три пенсии на човек.

Иван настояваше да носим повечко пари в случай че някои албанки поискат да преспим у/със тях. Спестихме го това перо. Но го похарчихме за ремонти.

Тези извадки са за ония, които не се решават да тръгнат, че било скъпо. Още нещо. Никога не разглеждайте всичко. Само японците знаят, че няма да дойдат отново, щото нямат Форд с нов картер. Оставете някои неща за следващата година. По този начин има цел и повод да поживеем още.

В оставащите ни с Иван по 25 години трябва да проверим дали Турция пуска достатъчно вода от язовирите си на Тигър и Ефрат да не горят доматите в Сирия и Ирак.

По-миналата година инспектирах един язовир в планините на Тан-шян в Узбекистан. А тази есен може да проверя как са доматите на един приятел – московчанин във вилата му край Дубна. Семената му ги изпратих миналата година.

На, тъй. Поставяйте си интересни цели. И да не ги постигнете всичките, пак е интересно.

Като обиколихме толкова страни, питайте сега къде е най-хубаво.

Ако сте в прогимназията, вярвайте на читанките и на ТВ СКАТ, че по-красиво от България няма. Няма нийде такива планини и плодородни (временно не обработвани) ниви, такова слънце, вода и небе. Такива ябълки и домати. Такива исторически места. Такова ласкаво море с най-хубавите курорти. Такова правителство… пардон, за природата говорим. Да, ама и в сръбските, да не говорим за македонските и гръцки читанки, пише същото,само че за тях си.

Нашият страхотен туризъм печели 7-8 пъти по-малко от хърватския, където морето е без пясък въобще, но в Пула Колизеят е, комай, по-внушителен от Римския и значително по-цял. В Несебър веднъж годишно спира за малко един по-голям кораб с туристи, а пред Дубровник винаги има два-три. Грамадни. На Словения  хървати и италианци са отпуснали трийсетина километра море, но ходили ли сте в Постойнска яма – най голямата пещера в Европа, а на езерото Блед? А от Любляна се стига до Клагенфурт – с най-хубавото в Австрия кафе – за един час. Вече казахме за Копаоник, за който повечето чувате за пръв път. (Преди две години – и аз). Ами наблъсканите с История и красоти 70-80 километра Черногорско крайбрежие… А курорта Саранда в Албания? А Чехия и Унгария, които и море нямат…

На известна възраст трябва да поизтрезнеем и се откажем от фалшивия нездравословен „патриотизъм“. Неверните преценки водят към нездравословни заблуди. А за да преценявате вярно и САМИ!! – от мен пътните карти и някое-друго напътствие.

Големият Узбекски (персийски) поет Омар Хайям в своите Рубаи съветва да похарчим всичко спестено тук,  в Този свят! Защото в  Онзи  всички отиваме, без да можем да отнесем нищо със себе си.

Освен спомените.

Хайде – на път!

Иначе, пак да си обичаме България, защото, както казват в моето село -East or West, Home is Best! което ще рече: В гостях хорошо, а дома лучше.

(16.06.07) Симеон Т.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван