Рожден ден в Тюрингия

Дневник – 3 – Ваймар

Днес отварям очи с една сбъдваща се мечта – ще видя Ваймар! Не съм си и представяла, че това може да стане някой ден! Нямам думи да изразя огромната си благодарност на тези мои приятели, които ми платиха билета, че и малко над него, за да видя част от красотата на Европа! Не зная с какво заслужих това тяхно внимание и благотворителност. Те извършиха едно добро дело за една българска пенсионерка.

Пак е слънчево, но не така жарко, по-добре е за пътуване. Ваймар не е далеч, на двайсетина километра, затова и не бързаме. Закусваме си спокойно, пак малко поливка в градината, а основното поливане е вечер като си дойдем.

Тръгваме и този път сме по други улици и шосета – на югоизток от града. Спретнати кварталчета и селца, а на излизане от Ерфурт виждам как се събарят панелките, за да се строят нормални тухлени блокове. Знам, че пътуваме към един от културните градове на Европа, очаквам впечатления и изживявания, непознати за мен до сега.

Ваймар не е голям световен център, а е един малък град на една тиха и спокойна река Илм. Той излъчва някакво своеобразно очарование, има сякаш вълшебна сила да примамва към себе си, защото такива хора като Йохан Волфганг фон Гьоте и Фридрих Шилер са идвали уж за малко, но са останали да бродят по кривите му и причудливи улички, по привлекателните му площади – и големи, и малки, до края на живота си. А сенчестият парк край реката сякаш е нарисуван от изкусен художник. Затова е предпочитан град и от художника Лукас Кранах , синът му и тяхната школа, тук работи и Дюрер, също известен художник, от гениалния композитор Йохан Себастиан Бах, от други не по-малко известни композитори Ференц Лист, Йохан Щраус, от непознатите за мен литератори и хуманисти Кристоф Мартин Виланд (преводач на Шекспир) и Йохан Готфрид Хердер (поет и езиковед). Малко по-познати поне по име са философи Ницше и Файнингер. Гьоте живее повече от 50 години тук, Шилер малко по-малко, но и двамата тук напускат тоя свят и дори са погребани в един саркофаг. Градът е вписан три пъти в Списъка за световно наследство на ЮНЕСКО.

  1. През 1996 г. са записани три обекта на “ Баухауз“, световно признатата знаменита школа за строителство и художествен дизайн, конструиране, изкуство, занаяти и техника на 20 век. Създадена е от Валтер Гропиус в началото на 20 в. След това се мести в Десау, после в Берлин, а през 1933 г. пада жертва на фашисткото варварство.
  2. През 1998 г. – пълното културно наследство “ Класическият Ваймар“ с неговите 11 обекта.
  3. През 2001 г. – ръкописното наследство на Гьоте.

Ваймар е най-малкият град – столица на културата на Европа, провъзгласен за такъв през 1997 г.

Има много забележителности, за които ще разкажа, но само да спомена тези, които и не можах да видя. Не всичко може да се посети за един ден! Тук е Консерваторията „Ференц Лист“, престижно учебно заведение;от съвременната архитектура – проектът на ЕКСПО 2000; Хаус “ Ам Хорн“, къщата на Георг Мухе, образец на неговото творчество. Това е единственият проект в архитектурата, реализиран от “ Баухауз“ във Ваймар през 1923 г. по повод първата голяма негова изложба. На пръв поглед прилича на съборения мавзолей в София. В града има голяма Зала на конгресите и е център на международни срещи и конференции.

Гьоте казва за любимия си град :“ Къде може да намерите на толкова малко местенце толкова много блага…“. Във Ваймар приветстват гостите си със “ Salve!“. Продават дори килимчета за пред врата с такъв надпис!

Най-напред отидохме на гости на Шилер. Малко познавам немската литература, почти на гимназиално ниво си останах, а май не сме го и изучавали. Фридрих Шилер го знам от една разкошна постановка на Народния театър “ Коварство и любов“, от филма и операта “ Вилхелм Тел“, сетих се и за “ Разбойници“. Все пак не е малко, нали? А германците какво ли знаят от нашата литература – не се сетих да ги питам.

През1802 г. Шилер купува тази къща в стил късен барок от Ваймарската еспланада. Тук той живее със семейството си до своята смърт през 1805 г. Във Ваймар Шилер пише „Вилхелм Тел“. Съхранена е оригиналната обстановка и наистина можеш да си представиш, че си на гости, а не на екскурзия.

По една закрита уличка, с много магазинчета и кафенца от двете страни, съвсем неочаквано се показва главният площад на града. Пред зданието на Националния театър на Ваймар е паметникът на Гьоте и Шилер, поставен там през 19 в., символ на Германия наред с Бранденбургската врата в Берлин. Двамата творци стоят хванати за ръце. Шилер е бил по-висок от Гьоте, но скулптурът е изменил пропорциите и е направил Гьоте малко по-висок – в признателност за неоценимите заслуги на Гьоте пред немската и световна литература. От другата страна на площада е първото здание на “ Баумхауз“. Преминаваме Пазарния площад, виждаме Ратушата – Градския съвет, до него къщата на Лукас Кранах, където художникът живее година преди смъртта си.

Бързаме за къщата на Гьоте, където ни чакат нови впечатления от гостуването в тази светиня за немския народ. Построена е през 1709 г. в стил барок с разкошна градина от вътрешната страна. Тук писателят, поетът, държавникът и естествоведът Гьоте живее повече от 50 години до самата си смърт през1832 г. Отначало е наемател, но след това купува къщата. Казват, че му е подарена от херцог Карл Август фон Заксен-Ваймар. Запазена е оригиналната обстановка, ръкописите на писателя, събираните от него картини и минерали. Тук Гьоте пише окончателния вариант на “ Фауст“. В градината все още е дървото Гинго, на което той е посветил и стихове. Тук е и постоянната изложба “ Повторно отражение на Ваймарската класика от 1759 – 1832 г.“

Изглежда и в Германия действа принципа “ Галопом по Европам“, защото на много места видях едно бързо преминаване на групите туристи из залите на музеите, също както моите ученици едно време. Но тук видях групите от пенсионери – или не ги интересува нищо, освен снобското “ Аз бях еди къде си…“, или са идвали много пъти, че вече им е омръзнало.

Гинкото е издигнато в култ сякаш. Има и малък музей за това вълшебно дърво, запазено от древността. Произнасят го “ Джинкго“, но почти не се различава от гинко. И в музея, и на други места, се продават неща с гинко, не само чай, а даже и шоколад. В дворчето на музея се продават и дръвчета от 10 см за разсад до вече добре оформени по 1 метър.

Набързо поглеждаме само отвън Новия Музей на Ваймар в красиво здание в стил неоренесанс, строено от 1863 г. до 1869 г. за Великохерцогския музей. Сега тук е първият в новите федерални земи (разбирай бившата Източна Германия – ГДР) Музей на съвременното изкуство.

От ляво на Театъра е Дворецът Wittumpalais в стил барок. Това е бил градският замък на министър фон Фритш и резиденция на вдовицата графиня Анна Амалия, място за постоянно общуване на известни високопоставени особи в класическия Ваймар. Сега там се прави голям ремонт, а за да не се вижда това зейнало място, е опънато платно, нарисувано със залата, която е в ремонт.

Замъкът Тифурт е неголям извънградски замък на края на „английска градина“ и е служил на херцогиня Анна Амалия за лятна резиденция от 1781 г. до 1806 г. Той е бил място за литературно-развлекателни срещи.

Следва обед по обичайния начин – избор от Гизела за мен. Този път е нещо съвсем по народному – вюрстче с картофки и кисело зеле, но направено по начин, различен от българския, като топла салата. След това идва дългоочаквана разходка из парка край река Илм.

Посетихме Летния дом на Гьоте, където той е живял преди да се нанесе в големия градски дом, а после е идвал през лятото. Навсякъде се оглеждах да взема 2-3 камъчета за приятелката си Нина, колекционерка на такива неща, но германците са облизали сякаш всички камъни. Има ги само по реките, но те не са за предпочитане, няма история в тях. Тук намерих, после с картичка от къщата връчих безценния си подарък.

В парка има и други неща за гледане – Римската къща (1792 – 1797 г.), първото здание в стил класицизъм във Ваймар. С прекрасните си четири колони отпред тя наистина мислено те запраща в древния Рим. Парковата пещера е край къщата-музей на Лист и студентския стол на Университета “ Баухауз“. По разпореждане на херцога Карл Август са изкопани подземия за съхранение на бира, а сега е изложба , посветена на историята на минното дело, геологията и историята на града.

Покрай реката е много приятно и хладничко. Плуват си разни патки, че като им подвикнеш, идват да си просят храна. Хората знаят това и се бяха запасили. На полянките са се разположили групички, четат си, играят си, дори си свирят. Младите се целуват наред – като у нас! Гоних една патка, която сякаш щеше да ми падне в ръцете, но се разкрякаха другите и тя се изплаши. Дано е документирано на снимка!

А сега на път към Белведерe!

Замъкът Белведере е елегантната лятна резиденция на Карл Фридрих и Мария Павловна. Сега в него се демонстрират избрани произведения на художествените занаяти – ценен порцелан, фаянс, стъкло и изискана мебел от късния период на 17 в. чак до 19 в.

Ернст Август, племенник на херцог Вилхелм Ернст, е построил през 1724 г. на югозапад от Ваймар отначало Фазанария, или Фазанов дом, от който по-късно възниква замъкът Белевю, а после замъкът Белведере. В превод от италиански името означава „хубав изглед“. Когато с колата се приближавахме към него, постепенно се издигахме по хълма и след всеки завой наистина се показваше все по-хубав и по-хубав изглед надолу към Ваймар. Застанахме пред замъка и аз си помислих, че съм в Русия, пред Павловския замък. Като погледнеш и другите здания наоколо, все в същия стил, като обърнеш поглед към градината, изведнъж те обзема чувството, че наистина няма по-хубаво нещо в света от красотата! Красотата е изживяване ,което се втурва в душата ми много пъти през тази моя тъй кратка седмица в Тюрингия!

От 1804 г. в Белведере живеят Карл Фридрих и Мария Павловна. Мария Павловна (16.02.1786 г. – 23.06.1859 г.) е Велика княгиня, дъщеря на Павел Първи и сестра на Александър Първи. На 3 август 1804 г. тя се омъжва за наследника принц Карл Фридрих Саксен-Ваймар-Айзенахски. Във Ваймар тогава започва “ Сребърният век“. Мария Павловна особено много обича музиката и кани известни композитори като Ференц Лист във Ваймар. Като меценат, добре разбираща изкуството, тя съдейства за премиерата на операта “ На Рихард Вагнер “ Лоенгрин“, Построява западното крило на Ваймарския замък и прави там стая на поетите в памет на Гьоте, Шилер, Виланд и Хердер.

В Белведере, нейната лятна резиденция, тя прави руската градина (1811 г.), по подобие на Павловския дворец, лятната резиденция на руските царе край Петербург. След това към нея се добавя градина-лабиринт и летен театър. Вдъхновена от голямото разнообразие на растенията в оранжерията и ботаническата градина, тя основава през 1828 г. “ Съюз за градинарство и цветарство“. Видни гости през 19 в. са били Александър фон Хумболд и княз Пюклер-Мускау. Руският сватбен екипаж на Мария Павловна и Карл Фридрих е сред историческите карети, събрани в оранжерията на парка на Белведере. В завещанието си тя настоява за строителството на руския православен параклис.

Руският православен параклис е надгробен паметник на Мария Павловна. Той е бил построен от 1860 г. до 1862 г. под ръководството на Карл Хенрих Щрейхган в стила на стари руски църковни постройки по проекти от Москва. Над главния купол с пет позлатени луковидни куполи сияе православният кръст. Под надгробния параклис, чийто фундамент стои върху руска земя, се намира саркофагът на Великата херцогиня. С помощта на подземен проход саркофагът на Великия херцог Карл Фридрих е поставен до нейния.

Княжевската гробница, в която са погребани Гьоте и Шилер, не е изяснено кога точно е построена. Установено е, че управляващия Велик херцог Карл Август заповядва да се започне строителството и поръчва планирането и строителството на Клеменс Венцеслаус Кудре. Това е едно съкровище на класическата архитектура. От 1824 г. там са погребани 40 члена на Ваймарския княжевски двор.

Белведере не може да се опише, защото е прекрасен дворец! Като притвориш очи и се заслушаш как шуми гората в парка,можеш и да видиш пристигането на Мария Павловна през 1804 г. във Ваймар с разкошната червена карета, с впрегнатите шест еднакви по цвят кафеви коне с по-тъмно кафеви гриви. Тя е с разкошна бяла рокля с ярко-червен шал през едното рамо, млада, нежна, с руската красота на одухотвореното си лице. Така я рисува художникът Фридрих Прелер Старши.

Във Ваймар има много руски следи от сгради, посещения на видни личности, паметници. Гранд хотел „Руски двор“ от 2001 г. е с пет звезди. Той е разположен на площада “ Гьоте“ и има дълга и интересна история. Строителството му започва през 1800 г. по планове на Антон Георг Хауптман и е открит през 1805 г. Наречен е „Александровски двор“ на името на цар Александър Първи, брата на Великата херцогиня Мария Павловна. След битките край Иена и Ауерщедт той се използва като военна болница. От 19 в. е преименуван на “ Руски двор“ и става място за срещи на различни дейци на изкуствата и науката. През 1870 г. тук живее руският писател Иван Сергеевич Тургенев. По време на двете световни войни хотелът получава неутралното име “ Княжески двор“. През септември 1922 г. там се е състоял конгресът на конструктивистите и дадаистите по покана на Тео ван Дусбург.

На североизток от Ваймар близо до замъка Тифурт се намира замъкът и парка Кромсдорф. Тифурт по времето на Гьоте е бил най-посещаваната лятна резиденция, Кромсдорф оставал малко на страна. През 1858 г. овдовялата Мария Павловна основава тук женски приют и се заема с обществено-благотворителна дейност. След смъртта на херцогинята през 1859 г. приютът е затворен.

Както аз бях поканена на гости на Гьоте и Шилер (!!!), така и други известни личности са били във Ваймар далеч преди мен!Цар Александър Първи е идвал тук при сестра си , а и по служебни дела – през септември/октомври 1808 г. той участва в Конгреса на князете във Ерфурт. На 8 октомври 1808 г. на хълма Етерсберг се е състоял известният лов на князете с Александър Първи и Наполеон. Цар Николай Първи, по-малкият брат на Мария Павловна, също е идвал във Ваймар, както и царицата Мария Федоровна, тяхната майка.

Николай Карамзин, историк и автор на известните “ Писма на руския пътешественик“ е бил във Ваймар през юли 1789 г. Тук той се среща с Кристоф Мартин Виланд и Йохан Готфрид Хердер. Аз пък си пиша “ Писма на една българска пътешественичка“ и съм приета от Волфганг Неамадеус Ерфуртски и съпругата му Гизела фон Шулц!

Василий Жуковский, велик руски поет, приятел на Александър Сергеевич Пушкин и на Йохан Волфганг фон Гьоте, е преводач на немската и английската поезия. Той е възпитател на Великите князе в Петербург (за което направи справка в сериала „Бедната Настя“-ето че и сапунките са полезни!) и е чест гост във Ваймар. И много други, но сигурно бедният мой читател ще си каже:“А-у, колко е умна тая!“

Пък си и направих снимка пред паметника на Пушкин, може да е прехвръкнала някоя искра!. Е, не съм чак толкова умна, но си имам туристически брошурки и си пиша…

Паметникът на Пушкин е до библиотеката на Анна-Амалия. Той е дело на дрезденския скулптор Йоханес Фридрих Роге. В чест на великия руски поет и почитател на Гьоте Александър Пушкин (1799-1837 г.) паметникът тържествено е открит за неговата 150-годишнина на 27 ноември 1949 г.

Ваймар има и печалната слава на Бухенвалд. На северозападната страна на хълма Етерсберг, където Гьоте се е наслаждавал на простора до самия Херц, национал-социалистите организират през 1937 г. концентрационния лагер Бухенвалд. Циничното изречение “ На всеки заслуженото“ над лагерната врата би трябвало морално да сломи задържаните. За първи път те се появяват там на 16 юли 1937 г. В лагера и в 136 външни групи, които възникват през 1942 г.,са задържани 238000 души от 50 националности, над които зверски са издевателствали фашистите. 56000 от тях са убити. В “ Конския лагер“, извън Бухенвалд, в съответствие с “ Основните направления по поведение с политическите комисари“ са убити с изстрел в тила при лъжлив медицински преглед 8483 офицери, сержанти и войници от съветските военнопленници. На 11 април 1945 г. 21000 задържани са доживели до освобождаването на лагера. Сред тях са били и 904 деца.

След това там е бил съветският специален лагер номер 2 – от 1945 г. до 1950 г. Като едно от “ Мероприятия на съюзните държави-победителки за денацификацията“ НКВД (Народен Комисариат по Вътрешните Дела) учредява през август 1945 г. лагер за интернираните на тази територия. Те са били повече членове на НСДАП или са заемали длъжности в партията, администрацията, полицията или съда. Вследствие на доноси, произвол и случайности тук са задържани също така много хора, които не са носили никаква политическа отговорност за Третия райх. Сред тях е имало и бивши концлагеристи!До февруари 1950 г., когато се разтуря лагерът,тук умират 7100 човека от глад, болести и престъпна небрежност.

Не сме идвали в Бухенвалд, Гизела каза, че след толкова красота не може да гледа ужаси. Донякъде е права, защото човек трябва да има вътрешна нагласа да възприеме всичко това.

По обратния път нищо ново, но се наложи да отидем до квартирата да си вземат някакви дрехи. Те така си я карат на две врати, дори в къщата не перат, пералнята е в блока. Мислих, че от там ще идем на концерта, но пък няма нищо за ядене и подкарахме към гората пак. Набързо вечеряхме каквото има, а там все има нещо, починахме си малко и отново към града. Предвкусвах голямото си преживяване с музиката за орган. На такъв концерт бях веднъж в Талин, музиката отекваше в тялото ми чак, вибрираше сякаш всичко наоколо. Това очаквах пак, това и се получи.

“ Св. Мария“ беше вече почти пълна, но ние седнахме отстрани, а от там се виждаше не само органиста, а и помощника му за пренастройването. Органистът е Петер Планиавски, но програмката си е на немски и съответно аз чета само имената. В първата част слушахме доста неща – Георг Бьом с някаква прелюдия, Александер Пиер Боели-фантазия и др., все непознати за мен. Звучеше един плътен орган, неземен сякаш със своите рядко чувани звуци в моето ежедневие. За да преминем към по-съвременните композитори, 3-4 минути органът се пренастройва. Сега слушахме композитори от миналия век – Антон Хейлер с токата, Франц Шмидт – фуга и др. Органът звучеше на по-горен регистър, нямаше я тайнствеността на мрака в църквата. Можеш да си мислиш, че си навън, на полянката, и ти свири някакъв скрит оркестър.

Дълъг и тържествен ден – прелюдия към токата и фуга на рождения ми ден, юбилея 60 години! Сигурно съм единствена от моите съученици с такъв голям подарък – юбилей в Германия, Тюрингия!

Пътуваме вече сънени, уморени, но доволни и щастливи от видяното и чутото. Да спим бързо, че утре в 6 часа ще съм родена!

12 юни – Рожден ден

Ден четвърти – ден рожден! Не само, а и юбилеен – цели 60 години! Е, и какво от това?!

Отварям очи към 8 ч. и си мисля дали вече съм родена? Почвам да пресмятам – у нас е 9 ч., природно 8 ч. – значи съм родена преди два часа и 60 години! Ама нещо ново да чувствам – не!!! Все съм си същата – една жена на няколко години в тоя живот и не се знае още колко тук и после там! Колкото и да са – мои са си!

Стават и гостоприемните ми приятели. Едва ли има някой от моите съученици с подарък за юбилея си екскурзия в чужбина. Как да не са гостоприемни, че и госторазкарващи!

Докато си пооправям тоалета, на масата се появява голяма и хубава свещ, запалена, въпреки че Слънчо отдавна се е запалил навън. Носи се голям букет от градината с всички възможни цветя, а за подарък и подсилка за очакващия се дълъг и емоционален ден – шоколад с гинко-билоба. Закуската е предшествана от целувки и добри пожелания.

После – ежедневния тежък туристически живот! „Маршрутната линия“ще е кратка, защото в 15 ч. трябва да сме при брата на Волфганг. Жена му пък ще става на 49 години. Какво хубаво съвпадение, ще видя как се празнува по германо-тюрингски.

Днес започваме с математика – в къща, построена през 1568 г., пет години живее Адам Ризе – знаменит математик, съставил първия учебник по аритметика на немски език. Учебникът е отпечатан в Ерфурт. Десният ъгъл на тази причудлива къща е облицован с дялани камъни, наричани рустовани камъни (или подреждани).

Покрай река Гера има много места, които приличат на Венеция, даже и едно кътче така се нарича. Днес често ще излизаме покрай реката, а от моста Лемансбрюке виждаме изкуствено създаден остров, с помощта на който скоростта на течението се ускорява. Гера има незначителен наклон в чертите на града и това островче е било необходимо, за да се усили течението на реката за задвижването на повече от 50 водни мелници. Още от времето на Средновековието водата се е отвеждала по канали, а основното русло се е почиствало през това време. Умно, нали? Не съм чувала такова нещо да е имало по наша България!

Минаваме покрай кулата на църквата “ Св. Николай“, построена през 1744 г. До началото на 20 в. горе на кулата е живеел пазач, който е следял за безопасността в града.

В многото дворчета на Августинския манастир сякаш още живее средновековната история. Това е манастир на ордена на августинците, основан през 1277 г. По време на Втората световна война е пострадал много, но е реставриран и сега е ярък пример на готическата манастирска архитектура. Църквата на манастира показва всички особености на суровия устав на августинския орден – последния голям орден в европейската история. Тук са съхранени ценни витражи от 14 в. На територията на манастира има изложба за живота на Мартин Лутер, особено за периода от 1505 г. до 1511 г., когато знаменитият реформатор на църквата е бил монах тук. От 1525 г. църквата на манастира е протестантска. На територията му след неговото закриване е имало приют за сираци, по-късно – гимназия на градския съвет. Сега тук се помещава голяма библиотека, зала за конференции и религиозната община “ Св. Августин“. Посещението на голяма част от манастира е само за екскурзионни групи.

Минахме по романтичната Църковна уличка, където е било забранено къщите да се строят по-високо от манастирската стена, за да не се наднича в двора и да не се смущават монасите. А и Бог е винаги на по-високо място от житейската суета! Обиколихме манастира от изток и стигнахме до Тевтонската уличка, а под бившата манастирска врата влязохме в Тевтонския двор, построен през 1570 г. Той напомня за времената на могъщия Тевтонски орден.

По малки улички стигаме до една двойна къща – “ При малките лисичета и червения елен“, построена през17 в. Названието на този дом от две части показва, че отначало на това място е имало две къщи. Такива двойни названия на къщите не са рядкост в Ерфурт.

На реката са се запазили старинни мостчета за взимане на вода и пране на дрехите, а долу, до пешеходния мост, неотдавна се е появил още един изкуствено създаден остров. Облегнахме се на перилата край Гера, заслушахме се, как тя разказва приказки за монаси, воини, рицари и техните дами… Изведнъж освен патките се появиха и водните плъхове. Навирили любопитни муцунки, сякаш ни викаха да се разхладим и да си поиграем с тях. И те са атракция за града, никой не ги закача, защото са отговорни за поддържането на островчето, с тунелите и проходите си регулират правилното оттичане на водата.

На противоположния бряг, точно над водата сякаш, са двете здания на бившия приют за бедни студенти на Ерфуртския университет. Те не са запустели и до сега там живеят хора, далеч вече не бедни студенти.

От следващия мост се открива една от главните забележителности на Ерфурт – Покритият мост (Кремербрюке). Градът е побратимен с нашия Ловеч, но тук мостът е много по-голям, красив и използваем. Той е най-дългият застроен с къщи и заселен мост в Европа и е един от символите на Ерфурт наред с Домплац и Изложбата за цветя. На това място е имало много други мостове, предшественици на днешния. За да се минава през Гера даже по време на пълноводие наред с брода многократно са се строили дървени пешеходни мостчета, а през 1325 г. на тяхното място е бил построен каменен мост, върху който търговците още от самото начало са построили магазинчета. След градския пожар през 1472 г. мостът е укрепен с каменни и дървени подпори и разширен до своята сегашна широчина 18 м. Той е построен от камъни и съединява двата ръкава на Гера. Общата дължина на моста е 120 м, отначало там е имало 62 къщи, след време някои от тях са съединени и сега са 32 къщи. От двете страни на моста по-рано е имало църкви, една от тях – църквата “ СВ. Егидия“ – се е запазила и до днес. Другата църква “ Св. Бенедектин“ е била съборена през 19 в. Качихме се по стълбата на Мартин Лутер и видяхме отгоре с какво се търгува сега на моста. По-рано тук са се продавали само редки и скъпи стоки – подправки, лекарства, бои, скъпоценни метали, коприна и хартия. Много от къщите на моста носят причудливи старинни имена.

За защита на моста от пълноводието около 1200 г. е била построена къщата “ При каменния ъгъл“. Това е една от най-старите къщи в Ерфурт. Тя е сменила много стопани: през 15 в. тук се е помещавала университетската болница, след това – обществената баня, после е била обикновен жилищен дом, а сега е ремонтирана и там се намират реставрационните работилници на града.

От тук се отклоняваме малко и отиваме до католическата църква “ Св. Яков“. Зад фасадата в бароков стил се скрива единствената запазила се в Ерфурт романска базилика. За съжаление от първоначалното вътрешно устройство не се е запазило много.

Идва време за малък обяд, защото ще сме на рожден ден. Хапваме набързо, после влизаме в една църква, където трябваше да си запаля свещичка за рождения ден по моя молба. А и съм обещала мислено в тоя важен за мен ден да бъда с Дориана в Монреал. Тя има много важен изпит по информатика, от който зависи нейното бъдеще в Канада. В каква църква – няма значение, защото тук православна няма. Водят ме в Църквата на проповедниците – Predigerkirche. Минаваме по улица, където къщите са построени след градския пожар през 1736 г. и попадаме на площада пред тази протестантска църква на ордена на доминиканците. Мисля си за многото пожари в града – къщите са една до друга, с много дървения по тях – ето и причината една искра да запали цели улици и квартали. Като разбирам, че църквата е протестантска, ми става ясно, че я е избирал Волфганг, той е протестант, макар и рядко, ходи на църква. А Гизела е католичка, но както тя казва – само на книга. Камбанарията е интересно отделена от зданието, но после прочитам, че тя е на църквата “ Св. Павел“, изгоряла през пожара. Строителството на Предигеркирхе е започнато през 1270 г. и е продължило до края на 15 в. Вътрешния вид е много впечатляващ, органът и тук е много красив. Пускам си едно евро и си взимам две свещи – бели, големи. Едната си я запалвам, а другата си я нарекох да я запаля на следващия си рожден ден. Тогава няма да има Ерфурт, нека тя да ми напомни за чудесното ми пътешествие!

След това се качваме в колата и отиваме в някакъв нов и много красив район на града, където ни чакат за рождения ден! Там сме в 15 ч. без няколко минути – точност по немски.

Оглеждам се с любопитство. Още отвън си личи, че тези блокове наоколо са от социализма, както се изразява Волфганг, докато новият блок, където е тяхната квартира, е строен скоро и носи новите идеи в архитектурата. Апартаментът е малък, от коридорчето се влиза в хола, от там в спалнята, което и тук се смята за голямо неудобство. Преди да се влезе в хола от двете страни една срещу друга са вратите на кухнята и трапезарията, в която ще бъдем на масата. Тясно и дългичко помещение, не е за много гости, но и ние не сме голяма компания – само най близките роднини и две колежки на Кармен, рожденичката. Щом сме поканени за три часа, значи сме на кафе. На масата имаше три сладкиша. Не казвам торти, защото торти в истинския, известен у нас вид, не съм яла там. На много тънък блат, хрупкав, ароматен и не много сладък, са парфетата – едно с ягоди, друго с извара-йогурт, трето с шоколад. Кафето е в две големи кани,има и безалкохолно. Там не обичат много газирано, предимно е сок,натурален най-вече, но има и по-обикновени като нашите за разреждане. Говорят много, бързо, съвсем неразбираемо за мен. От време навреме Гизела превежда нещо. Оказва се, че всички са учили руски в училище, но само един се осмели да си покаже знанията. Пак повтарям, че е много лошо да не знаят езици, човек се чувства изоставен сред хората тогава. С дъщерята на Кармен, с помощ разбира се, се заговорихме за нейната дъщеря, която си е типична немкиня със светла кожа, руса косичка и чудесни сини очички. Живеят в близко село до Ерфурт, но то и селата им изглеждат като градски квартали. Срещу мен е колежка на Кармен, работят в дом за стари хора, а такива има много. Тя разказва разни смешки за бабките и дядковците. Гизела не може всичко да ми обясни. Този, който се осмели с малко руския си език, работи в Баден-Баден, далеч от Ерфурт, пътува всеки понеделник – петък. Не разбрах какво работи, а после забравих да попитам Гизела. Важното е, че и там не минава без трудности, това го разбирам. Особено в новите райони, бившата ГДР.

В приказки, песни, шеги минава времето и става пет часа. По това време кафееното гости би трябвало да свърши, но не и по германски. Сега мъжете стават от масата и се изнасят на двора да правят тюрингските вюрстчета. Там има барбекю, наоколо са 3-4 блока и в градинката се приготвя скарата. Сега разбирам защо се чудиха у нас през септември, като пекохме кебапчета – кюфтета на терасата. Мъжете се запасиха с порядъчно количество бира и там на въздух си хапнаха-пийнаха.

На жените се полага вино и ликьор, докато чакаме,със солетки. Те са същите като и у нас, от дългите или пък от кутиите с различните видове. От дългите имаше и с шоколад, каквито не съм виждала. Понаправихме весели очички, а на мен уж по малко, но опитах от три вида вино и два – ликьор. Пробвах косовско вино, черно и гъсто, приличаше ми на асеновградския мавруд. Другите видове си бяха техни, немски. В очакване на вечерята (Боже, ще имам ли място за нея?) минава доста време. За нас вюрстчетата идват след като долу са си похапнали. Сега обаче новата ми изненада – ние вечеряме без пиене, само с водичка – лимонадка. Правилно, някои си бяха взели дозата и ще им е много да продължат с бира или пък вино. Моят измъчен туристически стомах взе да се обажда пак, но се държа геройски и не създаде проблеми. Не че кухнята е нещо по-особено от българската, но и беше хладно, пък и някой чужд вирус ме хареса. Гизела също имаше проблеми, но с хрема и кашлица.

Тръгнахме си доволни, разбрах, че много нямат време да се виждат, защото работят. Братът на Волфганг е майстор в Изложбата за цветя – нещо полезно, че да влезем там икономично,от служебния вход.

В „Малката градина“ на улица “ Петуния“ тази вечер беше тихо и спокойно, без нас на терасата, защото веднага се мушнахме в леглата.

На другия ден сме в EGA – постоянната изложба за цветя. Знаех, че ще видя красиви неща, но всичко беше толкова прекрасно, неочаквано, че трудно мога да го забравя.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван