Половин час по-късно отново бяхме навън и се насочихме към един пазар на открито, който забелязахме. Сергиите бяха предимно за зеленчуци и плодове. Но изведнъж забелязахме една сергия, където се продаваха ушанки – точно от този вид, който се носеше от противниците на Джеймс Бонд в Москва. Отидохме право там. Първо, шапките бяха много скъпи – около двайсет и пет лата едната. И второ, когато ги докоснахме, усетихме че са от истинска кожа. Решихме че можем да имаме проблеми на митницата и си тръгнахме от сергията.
Точно зад пазара имаше някаква огромна сграда, където хора непрекъснато влизаха и излизаха. Решихме че е пазар на закрито и се оказахме прави. Всъщност, това беше един от четири стари хангара за цепелини, останали от първата световна война. През трийсетте години на миналия век ги бяха превърнали в пазари. Но това разбрахме в последствие.
Скоро се почувствахме гладни. И случайно се озовахме в Лидо. Беше съвсем близо до хотела ни и влязохме без да знаем какво да очакваме. Оказа се, че вътре има всичко за ядене; задължителна спирка за всеки посетител на Латвия.
Веригата магазини Лидо е разпространена из всички Прибалтийски страни – нещо като верига за бързо хранене, но не точно. За разлика от МакДоналдс например, тук сервираха и топла храна, на безбожно ниска цена и в огромно разнообразие. Накрая сметката ни беше 2 лата, или 2 лири. Силно препоръчвам това место.
След бързо отбиване в хотела, отново се озовахме навън, с пътеводител в ръка, за да разгледаме сърцето на стария град, нещо което някакси бяхме изпуснали при първото си излизане. След десет минути вече стояхме пред Барутната Кула, цилиндрична постройка, за която казваха че е съхранявала барут по време на Средновековието. И точно тогава още едно прекрасно момиче мина покрай нас.
Красивите жени са навсякъде в Рига. Чакат по спирките, седят в автобусите, сервират в баровете и кафенетата и минават покрай теб на улицата. По груби изчисления бих казал, че около 90 процента от младите латвийки са страхотно красиви. Но в един момент нещо странно се случва. След като преминат една възраст, да кажем трийсет и пет, се превръщат в типични набити руски мамашки. Необясним феномен.
Малко по-надолу по същата улица се намира известната Котешка Къща. Самата сграда е доста безлична, но това което привлича туристите са черните котки, които са накацали по кулите. За тях се разправя следната история. Според легендата собственикът на къщата се скарал с няколко от търговците, които живеели в къщата на Търговската Гилдия точно отсреща. Те не му давали да се присъедини към тях или нещо подобно. Тогава в знак на протест той обърнал котките така че задниците им да сочат към Гилдията. В края на краищата, търговците омекнали и го приели в редиците си, а той отново обърнал котките. Хубава история, ще се съгласите.
За разлика от повечето градове във Великобритания, Рига не беше блокирана от снега. Напротив, изглеждаше че снегът й дава енергия.
“А сега към най-старите каменни сгради в Рига”, обявих след справка в пътеводителя. „Казват се Трите Братя и трябва да са някъде наоколо.”
Както винаги, Джоди изчакваше, като знаеше много добре, че нямам ни най-малка представа накъде е правилната посока. Чувството ми за ориентация беше ужасно. Губех се след третата минута. Джоди грабна книгата от ръцете ми и закрачи, следвана плътно от моя милост.
Най-старата от Трите Братя, бяла сграда с врата във вид на арка, датира от 15 век. Малките й прозорци напомнят за времената, когато хората са плащали данък върху светлината и съответно големите прозорци. И трите сгради изглеждаха очарователно, както и всичко друго в града.
След това се оправихме към Шведската Порта. Вградено в стената имаше гюле от оръдие, вероятно като спомен за Шведската инвазия в началото на 17 век. Чудя се колко ли туристи са минали през портата без да го забележат.
Решили че е време за още едно кафе, намерихме едно кафене точно срещу Барутната Кула. Заведението беше изцяло празно, а кафето беше страхотно и евтино както навсякъде в Латвия. Със доволна физиономия се отпуснах в удобния стол. „Какво ти става?, попита Джоди, но вече знаеше отговора.
Оставих кафето си на масата. „Просто немога да повярвам, че се намираме в една страна от бившия Съветски Съюз, седим в готино кафене, в центъра на град, за който повечето от приятелите ни не са чували. Мисля си че Рига е най-хубавото място където някога съм бил.”
Джоди кимна. „Трябва да се съглася с теб. Наистина е прекрасно. Нямам търпение да разкажа на всички у дома.”
Двайсет минути по-късно отново бяхме навън в търсене на все така изплъзващият ни се Карум. Още от момента, в който ми бе хрумнала идеята да дойдем в Латвия бях започнал да търся малки идейки, с които да примамя Джоди да дойде с мен. Една от тези гениални хрумвания беше Карум. Бях чел, че тези вкусотии са нещо, което латвийците ядат за закуска. Общо взето нещо като чийзкейк, но вместо бисквитена основа имаха глазура от шоколад. Продаваха се в отделенията за млечни продукти. Накрая намерихме такова нещо в едно магазинче. На цена от само 17 пенса бройката. Джоди скоро се озова в шоколадовия рай. Купихме също така и няколко от латвийските бири Алдарис за около 35 пенса едната и няколко бутилки Латвийски Черен Балсам и се отправихме към хотела.
* * *
Рига през нощта изглеждаше точно толкова привлекателна, колкото и през деня. Любопитното беше, че температурата всъщност се беше покачила и вече бе достигнала до по-човешките минус три градуса. Преди да потърсим ресторант решихме да се отбием в някой латвийски нощен бар. Оказа се добър ход. Както навсякъде преди и тук бяхме обслужени от супермодел. А следващото беше дори по-добро. Вътре, на издигната платформа, едно красиво, не особено облечено момиче танцуваше. Очевидно беше наета от заведението, за да забавлява мъжете. Но преди да успея да хвърля бърз поглед Джоди ме дръпна към дъното на бара, като мърмореше нещо.
Докато си пиехме питиетата, прелиствахме пътеводителя за да намерим място за вечеря. По звученето си харесахме Ливоня. Беше описан като ресторант в средновековен стил, който се помещаваше в сградата на Гилдията. Само едно нещо ни тревожеше – беше денят на Св. Валентин. Дали щеше да има места?
Денят на Св. Валентин в Рига е по-различен от този в Англия. Много от мъжете, които срещахме по улицата носеха само по една роза. Също така, за разлика от Великобритания, празникът не беше толкова комерсиализиран. Точно такъв трябва да е Св. Валентин. Една червена роза, а не да се разориш за десетина. Точно така ми харесва.
Намерихме Ливоня (или по-скоро Джоди го намери) сравнително лесно и като наближихме входа един едър мъж на средна възраст ни посрещна. “Labvakar, kā tev iet?” каза гърлено.
Аз се обърнах към него първи. “Ъъъ…ние сме от Англив. Говорите ли английски?”
Мъжът кимна и се усмихна. “Разбира се. Добре дошли в Ливония. Нямаме много посетители от Англия. Всъщност, вие сте едва вторите. Имате резервация, нали?”
Поклатих отрицателно глава и казах с умолително изражение “Не, за съжаление. Но прочетохме, че ресторантът е толкова приятен и решихме да се пробваме…”
Мъжът се почеса по брадичката и се ухили. „Ще ви сместим някъде. Последвайте ме, моля.”
Докато се спускахме по каменните стълби, мъжът проговори отново. „Мога ли да ви попитам нещо? Как чухте за Ливоня?”
Отговорих му. „Прочетохме за него в пътеводителя ни. Ето, ще ви покажа.” Бръкнах в джоба си и му показах пътеводителя и страницата, където се споменаваше ресторантът.
Мъжът се облещи изненадан, след което избухна в смях. „Ливоня в пътеводител на английски език! Как се озовал тук?”
Отговорих му, че незнам.
На края на стълбището се озовахме в голяма таверна. Изкусителен аромат се носеше от кухнята. Мъжът ни настани, взе палтата ни и изчезна. Храната беше великолепна и ни струваше само 14 лата – включително и напитките. На тръгване, мъжът който ни посрещна ни пожела приятно прекарване в Латвия. „И разкажете на приятелите си за Ливония!”
Нахранени и щастливи се завърнахме в хотела.
На следващия ден всичко приключи. Напуснахме хотела и хванахме такси до летището.
Рига – едно фантастично място, от което ни останаха само прекрасни спомени.
Остави отговор