След бързо хапване отново се върнахме в Стария град, за да разгледаме внушителната Стена на Омразата. През Средновековието напрежението между горния квартал в Тумпе и долната част на града често се засилвало. Тумпе се състояла главно от немските завоеватели, докато в долната част на града живеели предимно обикновени хора. Всъщност, често двата квартала се считали за два отделни града. Този факт бил засилен и от построяването на стена, която не включвала Тумпе. С нарастването на омразата, тази стена придобила прякора си.

След като излязохме от Стария град се озовахме на Парну Монт, оживена улица пълна с трамваи и автомобили. От едната страна се намираше малък парк, в чийто център имаше една тъмна статуя. Трудно беше да си представим, че един такъв малък паметник може да е посветен на едно такова значимо събитие от Естонската история. Статуята се нарича Мемориала на Кървавата Баня от октомври 1905 година. През този октомври повече от двайсет хиляди естонски работници излизат на стачка. Няколко дни по-късно руската армия открива огън в центъра на града в опит да разпръсне стачкуващите. Деветдесет и четири души били убити, а стотици ранени. На основата на паметника са изписани само четири цифри: 1905.

Според пътеводителя ни, Олде Ханза предлагаше средновековни естонски ястия нещо, което решихме, че не е за изпускане. Докато се настанявахме се убедихме, че изборът ни е правилен. Наоколо се разнасяха пълни бурета с бира, а менюто беше обширно. Месо от лос и мечка бяха само някои от по-интересните неща. Точно тогава един келнер се появи и ни връчи завита салфетка с прибори. „Ето оръжията ви!” избумтя той. „Наслаждавайте се на Олде Ханса!”

За стартер си поръчах изсушено месо от лос. Беше ми сервирано в платнена торбичка, завързана с парче въже. Развързах я и се вторачих в съдържанието. „Искаш ли малко месо от елен?” попитах Джоди, докато си пъхах парче месо в устата. „Можеш да си вземеш от червеното. Може би е от ноздрите.”

„Не бъде отвратителен. Как е на вкус?”

Аз задъвках жилавото парче месо. Имаше далечно напомняне на телешко. „Солено”, отвърнах. „Но не е зле.”

Основното ми ястие беше дори по-странно. Салами от лос, мечка и глиган, заедно с необичайна гарнитура, която може да бъде описана като неща от гората. В менюто не се казваше нищо за гарнитурата иначе щях да си поръчам нещо различно. Побутнах с вилицата тук и там. Беше наистина отвратителна комбинация. Къде беше Паник, ядосаният свещеник, когато имах нужда от него? Може би една публична екзекуция щеше да сложи край на тази лудост. Изядох надениците, които наистина бяха вкусни, но оставих останалото. Прокарах яденето с помощта на една странна на вкус билкова бира. И все пак, в крайна сметка, бях доволен. Не всеки ден му се случва на човек да яде лос, мечка и глиган в едно блюдо. Ура за Олде Ханса!

Следващият ден беше последният ни в Естония.

Разходихме се до Площада на Свободата. Намираше се в южния край на Стария Град и всъщност сега беше паркинг. По Съветско време бил използван за военни паради. От едната страна на площада се намира голямо казино, а от другата се издига Часовникът на Свободата. Построен през 2003 година той има два стълба. На единия има часовник, който показва реалното време, а на другия – цифрово отброяване на годините, в които Естония е вече независима република. Показваше 14. Отправихме се на север към Стария град, да търсим руините на Харю Стрийт.

На 9 март, 1944 година, нацистка Германия все още е окупирала Естония, а Руснаците бомбардират Талин, убивайки повече от 500 души и оставяйки без дом 20 000 души. Най-зле ударена била Харю Стрийт, където цяла една пресечка била срината със земята. Докато се приближавахме можехме да видим останките от разрушените сгради в една тревиста местност, отделени с ограда. Тази забележителност била открита за публика през 1988 година.

Най-накрая стигнахме до Маркет Скуер. След няколко питиета в едно от кафенетата на открито, решихме да се изкачим на кулата на Общината. Вече на височина 30 метра спираловидната стълба ставаше все по-стръмна. А стъпалата ставаха все по-високи. И най-лошото – колкото повече се качвахме, толкова повече се приближаваха стените. Човек можеше да получи клаустрофобия. Но никой от двамата не разбра това, когато си плащахме 50 крони, за да влезем вътре. Въпреки че имаше надпис на входа, който гласеше Влизане на Свой Риск!

На половината път, на една малка платформа , спряхме да си поемем дъх. Бяхме доста задъхани. Бедрата ми горяха. Точно тогава един мъж на около шестдесет се появи отдолу. Лицето му беше зачервено и дишаше тежко. „По дяволите,” изруга на английски, „Надявам се, че имат екип за спешна помощ на върха.”

Скоро го достигнахме и него. Пет или шест души вече бяха там и се взираха надолу към пазара. Всички изглеждаха разнебитени и на предела на силите си. Присъединихме се към тях до един от прозорците. Гледката беше невероятна. След двайсетина минути отново бяхме на площада и пийвахме. Спускането по кулата беше тежко, но си струваше.

Пътешествието ни до Естония завърши. И двамата бяхме му се насладили. Отправихме се към летището щастливи от нашата трета мини-ваканция за 2006 година.

bewitching serving girls

bombing ruins

fat margaret cannon tower

freedom clock

Holy spirit church clock

house of blackheads doorway

 

Kiek in de Kok

monument to bloodbath of 1905

ortodox cathedral

paying for coffees with a wad of kroons

St.Catherine's Passage

St.Olev's church

street old town

the modern side of Tallinn

Three sisters

Toompeas Castle Walls

Town Hall Pharmacy

Town Hall

 

View through great coast road

viru gates, entrance to the old town

Един отговор

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван