За Варна, пътя и морето

Автор: Георги Илиев

Интересно е да имаш възможността като страничен наблюдател да видиш метаморфозата на Варна, „морската столица на България“, през различните сезони. Тя е спокойна и тиха през пролетта и постепенно се превръща в едно голямо „гъмжило“ от коли, хора и глъчка през лятото.

Пътуването

Магистрала Тракия вече (към октомври 2012) достига до „Петолъчката“. Така само за няколко месеца станах свидетел как пътуването ми от Пловдив до Варна се скъси с един час. А когато и останалите 30 км от магистралата бъдат довършени, пътуването ще бъде още по-бързо. Някои биха казали и „по-скучно“. На пръв поглед наистина е така. След отбивката за Първомай (на 40 км от Пловдив) следват 150 км шофиране по магистрала, където няма дори и една бензиностанция. А в отсечката между Стара Загора и Петолъчката все още няма дори и един билборд. Но така човек може да остане наистина сам със себе си и докато колата се носи със „100 километра в час..“ (или малко повече) можеш да се отдадеш на любимата си музика или просто да се наслаждаваш на красотата на България. А че България е една от най-красивите страни в света може да отрича само някой, който не е пътувал достатъчно или страда от липса на самоуважение. Нашата родина е живописна по всяко време на годината. Пролетните пейзажи на цъфнали полета с алени макове и омайна лавандула са също толкова красиви, колкото и гледката на вълните буйна ръж и усмихнат слънчоглед през лятото. А по-късно, когато достигнете до планинската красота в Обзорския проход, наистина ви се струва, че пътуването си заслужава, дори и ако да не е точно за почивка.

Но пътят до Варна с различен тип транспорт предлага различни преживявания. В момента Пловдив-Варна с кола, и със спокойно каране, се взима за около 5 часа. По разписание с автобус е 6 часа 30-40 мин, като толкова е и с влак. Цената на билет отиване и връщане в първа класа е почти наполовина, отколкото би ви струвало да пътувате с кола. Умората (може би…) е по-малка, имаш времето да изгледаш няколко филма или да почетеш книга. Но малко гледки са по-грозни от гарите, запустелите кантони и предприятия с изпочупени прозорци, покрай които минава жп-линията. А една случка през април разреши дилемата ми дали пътувам с влак или кола (освен през зимата…)

Имах билет за първа класа отиване и връщане, но предния ден, на слизане във Варна, бях забравил да потвърдя запазеното си място. Всъщност въобще не знаех, че след като имаш купен билет, за първа класа, трябва и допълнително да си запазваш място. Затова на другата сутрин останах неприятно изненадан, когато жената зад гишето ми заяви:

–      Места няма.

–      ??? Но аз имам билет.

–      Да, но места няма. Мога да Ви го заверя за правостоящ.

–      ??! Добре, заверявайте…

Реших да пробвам как е да пътуваш „правостоящ в първа класа“. Влакът наистина беше препълнен, заради предстоящите Великденски празници, а също така препълнена беше и първа класа (която всъщност представляваше две купета от вагон с общ салон). Атмосферата беше така нажежена, че кавга избухваше при най-малкия повод, а горкият кондуктор, като представител на БДЖ, понасяше цялата негативна енергия и коментари, която пътниците изпращаха, с право, до всичките му висшестоящи. Но всички се смяха от сърце, когато си показах билета за правостоящ в първа класа. За щастие, след известно време успях да седна, но оттогава вярата ми в железопътния транспорт си остана сериозно разклатена.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван