Врачанския Балкан ме изненада – като „абонирана“ за витошки преходи не предполагах че 700 м. денивелация ще ми дойде „нанагорно“. Може би тези, които са изграждали пътеката са били на същото мнение – местата за почивка са доста. Не ги подминахме. Красиви дървени пейки /и маси към тях/, по цялата пътека те приканват любезно да разгледаш отблизо р. Лева.
Почивката някак си ни настрои за „високата“ вода. Която се показа сравнително бързо, за запъхтяните ни очаквания. 60 метра погледнати отдолу изглеждат 100, поне на мен. Водата не беше много, настанихме се под нея и заизвивахме вратове да зърнем камъка, на който е кръстен водопада. Познахме го, може би защото беше единствен. На най-високата част, съвсем в началото.
Изкачването до него отново припомни, че и в планината лятото е горещо . Доста изморени застанахме от горната страна на камъка. Струваше си.
Оттам беше лесно – приятна пътечка води до още по-приятна ливада. Ароматна смес от борове, трева, билки, цветя. Дори грозните останки на мина Плакалница някак си се преглъщат. Сприятелихме се с местни планинари, които ни съпроводиха по друга, по-лека пътека, надолу.
В Згориград запалихме свещичка в новата църква и се отправихме обратно към София. Отложихме посещението на останалите два водопада за по-нататък.
