След като напуснахме кафенето (което играеше ролята и на магазин за вино), тръгнахме обратно към главния площад, за да обиколим колкото е възможно повече странични улички. В края на една такава улица открихме продавачи на изкуство – имаше прекрасни рисунки и скици, повечето от тях струващи около 100 лири. Продължихме нататък, връщайки се обратно, излизайки от Стария град, към бижуто на Краков – магическия „Wawel Hill”.
Построена през 14 –ти век като нова кралска резиденция и катедрала,” Wawel Hill”, се намираше на върха на малък хълм.
Понеже е основна туристическа забележителност, имаше и просяци, кръстосващи улицата с наведени глави. Дадох на един мъж монета от две злоти. Той размаха ръце от радост, оживено благодарейки на полски. Ние продължихме и скоро пристигнахме на входа.
„Тук ли е живял крал Крак?” попита Джоди, посочвайки бойниците и замъка зад тях.
Аз поклатих глава, смеейки се на името на древния монарх отново. Бяхме прочели в пътеводителя, че Краков е бил наречен всъщност на комично звучащото име на Крал Крак.”Не, той е бил крал, преди да бъде построен. Жалко, наистина.”
След като продължихме по криволичещата пътека, стигнахме до място, което гледаше към западната част на града. Голямата река „Вистула” ни служеше като граница за разделяне на старото от новото в Краков. От другата страна на реката бяха някои модерни хотели, а зад нас беше кралският замък, с гоблени от 16–ти век и златни съкровища.
По-нататък, можахме да видим неголяма група от хора, гледащи нещо. Когато пристигнахме там, видяхме на какво се кокорят. Беше голям бронзов дракон, бълващ, на пресекулки, огън.
Според местната легенда, хората на Краков са били тероризирани от отвратителен дракон и поради това скроили план да се отърват от чудовището. Смел обущар напълнил овца с гореща сяра и я оставил, за да привлече гладния дракон. Той я глътнал наведнъж и тъй като стомахът му горял, нямал друг избор освен да пие от река „Вистула”. Но изпил толкова много, че коремът му се пръснал и умрял. Хубава история.
Качвайки се по един друг неголям наклон ние стигнахме до обширна тревиста област, с кафене на открито в единия ъгъл и Катедралата на Краков в другия. Тръгнахме към втория обект, привлечени от украсените му и покрити със злато кубета. След като позирахме за снимка, продължихме нататък, отивайки до самия замък. Решавайки, че нямаме достатъчно време, за да влезем вътре в замъка, се задоволихме с разходка, из вътрешния двор, представяйки си всички исторически фигури, които са стояли по балконите в далечните времена.
След толкова много ходене и гледане на исторически забележителности, решихме да си починем в близкото кафене. Шляейки се из празните щандове, помолих млада госпожица за голяма бира и кафе с мляко. И тогава проблемите започнаха. За да бъде по-ясно, нека преместим момичето и мен в пъб в Англия. Сега тя е английска барманка, а аз полски посетител.
„Мога ли да получа бира, ако обичате?” казвам аз на развален английски.
Момичето се усмихва и отговаря, ”Фостърс или Стела?”
Неразбирайки езика, аз поклащам глава и казвам, „Съжалявам, не разбирам какво казвате. Просто бира, моля.”
„Да. Фостърс или Стела?”
„Не, просто бира.”
И точно това е разговорът, който проведох с бедното момиче в Краков. В отчаянието си да реши проблема, тя посочи двете налични бири и аз бързо направих избора си.
Сядайки, Джоди и аз започнахме да наблюдаваме хората. Нямаше тълпи, но имаше някои особени групи. Например, до катедралата, група от около 20 човека стояха заедно. Това, което ги отличаваше беше облеклото им. Всички носеха шорти. Дали бяха някакъв дразнещ отбор по футбол? Не можахме да разберем. И защо бяха облечени с дебели якета? Сложни въпроси без отговори! Освен футболистите, имаше и друга група млади мъже, всички около 20-на годишни, носещи дълги, черни ризи.
Докато ги гледахме, те минаха по двойки или тройки, отивайки към ъгъла. Бяха, разбира се, млади католически свещеници, учещи в академията срещу замъка.
„Не смяташ ли, че онези двамата са братя?”, попитах Джоди, гледайки двете малки момчета, които тъкмо се появиха. Носеха едни и същи дрехи – червени якета и черни панталони. И тогава един мъж, носещ същото облекло, се появи зад тях.” Ето го и бащата”, добавих.
Тогава, от към същия ъгъл, дойдоха още хора с червени палта и черни панталони. Десет, петнадесет, може би двайсет, всички заедно. Мъже, жени и деца от всички възрасти. Какво, по дяволите, ставаше? Джоди се хилеше на абсурдността на всичко това. Понеже стана доста късно следобед, решихме да се върнем обратно в хотела за около час, преди вечерните празненства да започнат. Имахме нужда от почивка.
Няколко часа по-късно, върнали се отново в мястото, където беше Централният пазар, ние разглеждахме магазините. Разликата между Великден в Полша и този в Англия ни изненада. Ако бяхме вкъщи, навсякъде щеше да се продава шоколад. Не и в Краков. Нито веднъж не видяхме да се продават, шоколадови великденски яйца – дори в специализираните магазини за сладки неща. Не, че не се продаваха великденски сладкиши, но вместо шоколадови яйца, се продаваха красиво украсени дървени.
Решихме да потърсим добър ресторант за нашето последно хапване в Краков. Този, който намерихме, ни се стори добър избор. Бяха ни показани местата ни и ни бяха дадени менюта.
Предястието ми беше възхитително, но основното ми беше дори по-добро. Маслена риба, сервирана със зеленчуци, всичко, сервирано със сос. Беше наистина вкусно – може би най-доброто рибно ястие, което някога съм ял. Две големи бири за храносмилане и бях се натъпкал. Яденето на Джоди (пилешко) беше също от висока класа, а с десерта й и половин бутилка вино, чакахме сметката с тревога.
”Сто и двадесет злоти!”, извиках, когато я донесоха.”Какво е това…? Около 20 лири! По десет за всеки! Боже Господи!” И когато проверих сметката отново, видях, че имаше и сервис включен в цената. Не трябваше даже да оставяме бакшиш! Напуснахме ресторанта щастливи и доволни. Последното ни ядене в Краков, се оказа едно от най-добрите въобще. Отидохме да потърсим някакви барове, за да завършим вечерта.
Сега, мрачните алеи не ни безпокояха. Знаехме, че след тях следва добър бар, в който се предлагат прекрасни напитки. И не се разочаровахме. В един от тях, водени от стрелката, се озовахме в помещение, където бяха окачени странни трофеи – глави от зебри! Добре дошли в хотел Руанда! Влезнахме в бара навреме, за да гледаме готина банда, която свиреше хитове от 80 –те и 90-те. И това беше добър начин да завършим вечерта.
Следващата сутрин, в дванадесет без пет, ние излетяхме след успешна екскурзия до Полша. „Какво мислиш,” попитах Джоди, докато се изкачвахме към ниските облаци.
Джоди се усмихна.”Хареса ми. Краков е готин.” Аз кимнах. ”А в сравнение с Рига?”
Джоди погледна през прозореца за момент, преди да отговори. ”Рига повече ми хареса. Имаше всичко. Страхотен хотел, страхотна храна, приятни хора и зашеметяваща архитектура. Краков не беше чак толкова готин. Доближаваше се, но не чак толкова.
Аз кимнах в съгласие. Наистина харесах Краков – особено „Wawel Hill” и свиренето с рог – но Джоди беше права. Рига беше по-готина.
На следващия ден имах разстройство.
При повечето видове разстройство, стомашните спазми са нормални, но при моето, нямаше нищо общо. Но, по-странното беше портокаловото масло! „Джоди, топя се отвътре и бълвам портокалово масло!”
„Какво?”
Джоди не ми повярва, но стана загрижена, когато й описах състоянието си. Чудехме се какво да правим.
После потърсих в нета и бързо намерих причината. Очевидно риба, наречена „Escolar” (също позната като маслена риба, бисерна риба) причинява разстройство с портокалово олио при много хора.
И след като прочетох някои от случаите, изглеждаше, че съм се отървал с малко. Извиках Джоди пред компютъра „Погледни това.”
Прочетохме, че „Escolar” съдържа около 20% несмилаемо олио, което човешкото тяло изхвърля след около 48 часа. Това, което беше объркващо, бе фактът, че истинската маслена риба не причинява такива симптоми изобщо – само рибата „Escolar”, но някои ресторанти я пробутват като маслена риба.
Ден по-късно бях свеж като репичка.