Автор Боримир Събев, снимки: Стефан Цаков
Подготовката
Когато миналата година се заговори за изкачване на Килиманджаро, аз не вярвах, че наистина ще тръгнем натам. Всичко беше в сферата на „може би“, „ако“, но и също така „при Евгений нещата стават само първия път – следващата година или не стават, или са много по-скъпи, така че сега е времето“…
Тази година на шега започнахме разговори за цени, евентуални отстъпки, срокове и изведнъж дойде време да се внесе половината от сумата, после и остатъка, да се ваксинираме срещу жълта треска и ето, че тръгваме за Танзания. Е, имаше проблеми със смяна на полетите и други организационни напрежения, отпуски, заеми и прочие, но все пак тръгваме!
Въпреки, че си имам готов списък за багажа, винаги има суматоха – батериите не са заредени, нещо липсва, или просто се притеснявам, че нещо не е наред. В последния момент си направих снимки за визата, която се получава на границата (летището). Хаосът беше в рамките на нормалното – роднини, които искат да те видят в последния момент преди да тръгнеш, детето, което трябва да спи следобеден сън в стаята, в която си приготвяш багажа… всичко е под контрол. Манията да си купиш чохъл за раницата (1. за да не ти окрадат багажа в някое летище и 2. За да го носи шерпът без да го окраде и без да ти вмирише раницата) пропадна в последния момент – нямаше по магазините за екипировка. Всичко е натъпкано – 23кг багаж за самолет + 8кг ръчен багаж. Напоследък имам и друга мания – покрай разни изчезнали или забавени багажи, гледам да сложа всичко най-необходимо за изкачването в ръчния багаж. Така дори и да не пристигне основния багаж, пак мога да продължа.
Пътуването
Събрахме се на централна гара в София в неделя, към 16:30. Има доста познати лица, както и някои непознати за мен (на мен ми викат „физиономиста“ – мога да се запозная пет пъти с един и същ човек). Пътят е дълъг. Тръгваме с влак до Атина, после полет до Кайро, от там полет до Найроби, и накрая полет до летище Килиманджаро в Танзания. Почнахме да си ги мерим – багажите и броя бири взети за из път. Никой не липсва, никой не закъснява прекалено много.
Спалните вагони до Атина са определено по-хубави от тези на БДЖ, макар че скоро не съм пътувал с БДЖ. Дори и баня има във вагона, макар че повечето време беше заключена – не знам дали постоянно някой се къпеше там. Проверката на Кулата мина сравнително бързо и след това заспахме до „централна гара“ в Атина. Няма такава малка централна гара! Последва кратък курс по ориентиране – как се стига от там до летището (2 други влака), къде се заверяват билети след като се закупят, поради някакви причини единият влак за летището спира на друг коловоз, а не на очаквания и т.н. На летището бирата е в евро, а аз съм си взел само долари – в Африка вървят доларите. Петя и Стефчо се смиляват над мен и ми купуват бира. След което се сещам, че искам да си опаковам голямата раница, което се заплаща пак с евро. Обменям 20 долара, за които според обявения курс трябва да получа 13 евро, но… според бележката бюрото си взема 2 евро такса. Иначе пише, че няма комисионни.
Атина е един от най-грозните градове в Европа и дружно решихме, че няма нужда да се разхождаме. На връщане ще има по-голям престой, и ако някой държи, може да се разходи до акропола. Чекирахме багажа направо до Килиманджаро, качихме се на първия самолет и отлетяхме за Кайро. В главите ни се въртеше идеята, да си платим за еднодневна виза за Египет и да се разходим да видим пирамиди и нещо друго ако остане време – имахме 7 часа престой. В самолета попаднахме на реклама на фирма, която организира такива екскурзии за транзитните пътници без формалности за виза. Веднага се наточихме да използваме фирмата. Като кацнахме се оказа, че терминалът за пристигащи няма връзка с терминала за отлитащи и трябваше да чакаме в един „Counter“, за да дойде автобус да ни заведе до другия терминал. Ръкави за самолетите също няма. Довлякохме се до другия терминал и там един господин ни събра паспортите и почна да ни обяснява, как щял да ни организира екскурзия безплатно, включвайки дори и вечеря. Бая се зачудихме, „в Египет няма нищо безплатно“. Обясниха ни, че това е за сметка на египетските авиолинии – защото и пристигналия полет, и следващия с който продължаваме е все техен. Водачът каза: „е как да не пътуваш пак с египетските авиолинии!“.
Дадоха ни половин час за тоалетни и др., натоварихме се на един бус без паспортите си и тръгнахме. Кайро е голям град, разстоянията са огромни, задръстванията – също; позакъсняхме с тръгването, и накрая пристигнахме при пирамидите на смрачаване. Снимахме на бързо сфинкса, докато разни хора с пръчки разгонваха местни хлапетии, вероятно джебчии. Някои веднага си платиха да се качат на камила и да се снимат. Голяма атракция беше един препускащ ездач на камила, когото изпреварихме с буса на една от главните улици. А магарето било „египетския кадилак“. От пирамидите ни заведоха на посещение с дегустация в магазин за египетски парфюми. За незапознатите като мен – в мюсюлманския свят алкохолът е забранен и не се използва в парфюмерията. Продавачът твърдеше, че от Европа и Америка купували техните парфюми и ги разреждали със спирт 1:9 или 1:10 и ги продават под известни марки като Шанел 5, Хюго Бос и т.н. Пробвахме 9 парфюма и така се усмърдяхме, че повече не можехме да различим никакви миризми. То не бяха афродизиаци, то не бяха лечебни, … Накрая естествено ни предложиха да си купим от парфюмите. Почнаха с големи шишета, после с по-малки, после с още по-малки. Не знаеха, че си имат работа с българи. После предложиха още по-малки шишета и като видяха, че никой не купува, предложиха най-малките шишенца. Петя се престраши и си купи, а Милена си купи изящно шишенце (само стъклото). Арабинът веднага се зае с Петя и й предложи да си купи още едно шишенце парфюм, а той да й подари изящно стъкълце. След което предложи на останалите българи да си купят половинка от най-малките шишенца.
Нямаше желаещи и тръгнахме към вечерята. Пътувахме сред недовършените сгради на Кайро – нарочно не ги довършват оставяйки да стърчат разни неща за следващи етажи, за да не се плащат данъци. Странното беше, че дори и в най-довършените сгради имаше само по един-два светещи апартамента. Или токът им е много скъп, или всеки си е накупил по 5 апартамента и сега няма на кого да ги дава под наем – българи внимавайте, и при нас ще стане така! Вечерята бе в нещо като квартала на богатите – градинки, фонтанчета, пица Хът, както и други известни вериги. Така преядохме, че аз отказах всякакво ядене и пиене в следващия полет. За справка – след като изядохме предястията (таратор, сусамов тахан, арабски питки) и салатите, бяхме вече горе-долу сити, но тогава донесоха огромни кълки (не знам от какво бяха, но няма по-големи на света, освен може би щраусовите) с огромна порция пържени картофи. За вегетарианците пък имаше видове сирена, кое от кое по-солени. Само дето не предлагаха бира, освен една безалкохолна. Последва отново дълго пътуване с буса и се добрахме до летището. Намерихме си паспортите с визи, после се възползвахме от тоалетната за заминаващи (след чекин-а няма тоалетни) и се натоварихме на самолета. Аз си поспах и се събудих в Найроби. Египетските пилоти определено не са най-добрите на света – кацането и излитането им куцат доста… Кенийските бяха поне 100 пъти по-добри.
В Найроби имахме престой от 4:30 до 11 и голяма част от групата успя отново да подремне, въпреки няколкото араби и негри, които ужасно хъркаха в Lounge-а на кенийските авиолинии. Една негърка, която дойде след нас, се огледа и седна до най-силно хъркащия арабин, след което си полегна с глава към неговата и заспа мигновено.
Като отвориха магазините веднага накупихме разни книжки и карти. Някои се засилиха и за широкополи шапки – Килиманджаро се намира на 3 градуса на юг от екватора и слънцето е доста силно. Първото нещо което направихме обаче, беше да пробваме видове Кенийска бира. От трите, които опитахме, най-хубава беше Pilsener. Няма проблем да си пазаруваш в долари, но малко те прецакват с курса. На летището има чейндж бюро с добър курс и този път наистина без комисионна.
Отново тръгнахме за самолета, който беше доста малък. Долу с радост видяхме нашите багажи – трябваше да потвърдим, че са наши преди да ги натоварят. За съжаление трима от групата не успяха да си намерят багажа. С доста понижено настроение отлетяхме за летище Килиманджаро. Явно в Египет наистина нищо не е безплатно – направили са ни екскурзията като компенсация за загубения багаж.
Имаше и приятни моменти в последния полет – освен, че пилотираха добре, почерпиха ни с бира Килиманджаро, а преди да кацнем видяхме планината от самолета – първия поглед към Килиманджаро!
Остави отговор