Автор Даниела Дамгова
Започвам да пиша почти веднага след завръщането ни у дома, макар за себе си да знам, че преживяното и видяното трябва малко да поотлежат, пиша и с ясната мисъл, че не всичко може да се опише; има неща, които не се поддават на слова. Но те остават в спомените дълго и дори неща, които не подозираш, че си видял, се връщат в паметта едва когато ги напуснеш.
Най-напред едно пътешествие трябва да се определи по време и пространство, да се избере посока и крайна цел. После трябва да се осъществи – как да се пътува, какво да се вземе… Благодарение на обществената библиотека – като разпространител на всевъзможни литературни/медийни източници на информация относно природни, културни и архитектурни забележителности- и ААА (Американската Автомобилна Асоциация), която ни снабди с пътеводители и справочници за щатите, към които поемахме, бяхме отлично подготвени – зер не можехме да си позволим разточителството да се ориентираме едва когато пристигнем вече някъде.
Потеглихме от Чикаго (Илиной), събрали скромна покъщнина и къмпинг оборудване. Много ни се искаше да избягваме супер-магистралите доколкото е възможно. Там ръцете ти са приковани към волана, очите трескаво следят колите пред теб, колите зад теб, колите край теб, едното огледало, после другото…Единственото, което виждаш, е трафика наоколо; единственото, което чуваш е рев на мотори. Водиш борба за пътя, без да го виждаш. С мрежата от подобни скоростни пътища-страшилища спокойно можеш да прекосиш целите САЩ, от бряг до бряг и нищичко да не видиш. Но безспорно, придвижването по магистралите е най-бързото и с очакващите ни напред много километри просто нямахме особен избор. Отваряйки картата, САЩ внезапно ми се сториха още по-огромни за преминаване.
Първата фаза на нашето пътешествие планираше бързо преминаване през тези, така познати до болка със своята равнинност, щати – Илиной, Мизури, Канзас. Пътувахме почти по цял ден (прекосявайки по един щат за ден), поспирайки за кратка почивка край пътя или в къмпинг ( ако имахме късмет – с басейн за прохлада).
Първото ми силно впечатление бе, че американците много пътуват. Пътищата, местата за почивка и къмпингите бяха превзети от пикапи, теглещи ремаркета (превръщащи се в място за спане); елегантни каравани и луксозни мобилни домове (подобни на автобуси) деляха мегдан със специфичните камиончета, които могат да се наемат, когато някой се премества. А сезонът едва начеваше – не всички деца в училищна възраст бяха приключили учебната година. Но, както забелязахме – пътуват изключително хората в средна и…(как да се изразя) трета възраст. Срещахме многобройни пенсионирани двойки (някои гордо афиширащи се именно като „ПЕНСИОНИРАН“ с табелки и надписи по превозните си средства от всевъзможен характер – мобилни домове, каравани и дори мотоциклети). Хора – привидно безгрижни, небързащи за никъде, усмихнати и доволни…
Разбрахме, че всеки от щатите е нещо отделно и че се гордее с това. Сякаш недоволни от имената си, те имат и прякори – все описателни названия, които дръзко носят и не разрешават никой да оспорва. Стана ясно, че освен това всеки щат си има и свой индивидуален стил в рекламата, очебийно показан по крайпътните надписи. Та, в тоя ред на мисли, впечатленията ни от първите три дни на пътешествието бяха обобщителни. Знаехме, че Илиной е „Прерийният щат“; научихме, че Мизури е „Покажи ми!“- щата, а Канзас е „Слънчогледовият щат“(не зная дали наистина отглеждат много слънчоглед, но в градчето, където нощувахме – Гуудленд, на триножник бе поставена наистина огромна репродукция на Ван Гог-овите „Слънчогледи“ като част от международен арт- проект).
Канзас е сред щатите, които се намират върху т.нар. „Алея на торнадата“- район, известен с най-голямата концентрация на бури и торнада в света. Веднага трябва да ви разочаровам, че торнадо нямаше, може би защото сезонът им бе поотминал. Но единствено там, в Канзас, прекарахме една страховита нощ в палатката под проливен дъжд и ослепителни гръмотевици. Пак там, в Канзас, видях най-невероятните облаци, които можете да си представите: безупречно бели, на пластове, ниско до земята, така че някакси можеш да погледнеш над тях.
Оставяйки Канзас назад, със затаен дъх навлязохме в Колорадо и очите ни, все по-нетърпеливо, се взираха напред по хоризонта – хайде, няма ли да видим най-сетне очертанията на тези Скалисти планини! Излишно е да ви обяснявам как се бяхме затъжили за планина след 2 1/2 години в равнинен Илиной. С голяма радост дочакахме мига, в който изоставихме магистралата (тя повлече бетонното си тяло към Денвър) и поехме малък, второстепенен път към Колорадо Спрингс. И ето – постепенно изплуваха далечните силуети на Планините. Като Велика стена – само тя създадена от природата, достойна да бъде гранитния гръбнак на континента. Простирайки се от южна Канада до централната част на щата Ню Мексико, Скалистите планини са най-голямата планинска верига в Северна Америка и дават началото на няколко от най-важните реки. По веригата минава въображаема кривoличеща линия, наречена Континентално разделяне, която обособява източната част на Колорадо, напомняща съседен Канзас с меки, заоблени хълмчета и златни равнини, простиращи се на километри. Но централен Колорадо се издига вертикално – изострените очертания на планинския масив достигат сякаш небето.
Докато се усетим, равнинната източна част отстъпи пред планинската и така, почти на шега, се оказахме на височина около 2 000 м н.в. Това ни причини някои дребни неразположения (световъртеж, главоболие, задъхване), което е напълно нормално, предвид идването ни от морското ниво.
Край Колорадо Спрингс гористите склонове на Скалистите планини наподобяват тъкана черга в успокояващи зелени тонове. Катедралообразните възвишения те заобикалят и сякаш те намятат със синкаво покривало, а кристалният въздух прочиства съзнанието ти. Заобиколен с върхове (само в Колорадо има 58 върха с височина над 4 200 м н.в.), човек се чувства малък и същевременно извисен.
Станувайки в „Градината на Боговете“- парк край Колорадо Спрингс – за първи път влязохме в съприкосновение с гигантските образувания от червен пясъчник. Вероятно именно поради причудливите огнени цветове в природата по цялото Колорадско плато ранните испански завоеватели са нарекли тази част от света „colorado“( в смисъл- „оцветен“).
Маниту Спрингс е малко, китно, курортно градче, почти залепено за Колорадо Спрингс (нещо като Банкя край София). В покрайнините му открихме скални жилища и други конструкции, обитавани от древните жители (наричат ги „Анасази“) по тези земи преди2 000г.
Подобни скални структури има из целия югозападен дял на САЩ – някои отлично запазени, с налични надписи и рисунки, други са поразрушени, повечето с размери и качество на изпълнение, които трудно се осъзнават. Тук, край Маниту Спрингс, Ния се включи в индианските ритуални танци, представяни на живо край скалните жилища.
След като предположихме, че вече сме се адаптирали към планинската височина, решихме да погледнем света от върха на планината. Така де, стига сме извивали вратове, гледайки нагоре! В покрайнините на Маниту Спрингс, току в полите на планината, се е сгушило депото, от което тръгва зъбчата железница и пълзейки по снагата на планината достига вр.Пайкс ( 14 110 фт=около 4 300 м н.в.).
Брошурите ни осведомиха, че влакчето – оригинална швейцарска направа – се изкачва до върха по трасе, дълго 9 мили (14-15 км) , под наклон 25%, за около 75 минути. Пътуването с влакчето е вълнуващо от самото начало, но започнахме да „Ах“- каме и „Ех“- каме, когато линията излезе от горите и пред нас се ширнаха панорамни гледки с планиниски била – едно зад друго, синьо-зелени езера, отразяващи източилите се борове и накрая- сред оскъдната тундрова растителност- видяхме хижата на самия връх. На спътниците ми им прилоша; голямата надморска височина е коварно нещо. Казаха ни, че съдържанието на кислород във въздуха е само наполовината в сравнение с морското ниво, а температурата се е понижила с близо 20 градуса спрямо нивото, от което потеглихме. И наистина беше смразяващо студено. Имаше преспи сняг (макар и в средата на юни); вятърът напираше да ни изтласка от върха и да поеме еднолично властта си там. Водещите експедицията (ватман и екскурзовод) ни дадоха 40 минути да се поокопитим, преди да ни върнат обратно. Останалите членове на семейството – прежълтели, задъхващи се и тракащи със зъби (дори и с дебели дрехи) – се скриха на сигурно в хижата. А пък аз…сякаш имах криле на гърба си. Макар и усещайки недостига на кислород, тичах като обезумяла от една наблюдателна площадка към друга, опитвайки се да попия колкото мога от величието на гледката и – евентуално – да запечатам момента. Не зная какво биха ви казали спътниците ми за пребиваването си на вр.Пайкс (сигурно още си спомнят пищенето в ушите и борбата за глътка въздух), но за мен това беше сред най-паметните преживявания. А също – сред нещата, които не могат да се опишат с думи. Това беше планината, която аз бих направила, ако трябваше да я създам.
Слизането от върха беше посрещнато с облекчение от почти всички. Като изключим „пукането“ в ушичките (цитирам Ния), нямахме повече притеснения. Разбрахме, че вр.Пайкс (първоначално обявен за непреодолим при откриването си) сега е достъпен също за автомобили – по път с много остри завои – и за пешеходци и велосипедисти – по туристическа пътека.
Пътешествието ни през Колорадо продължи и имахме възможността да се потопим в разнообразието, което представляват Скалистите планини – меки възвишения и високи върхове, поляни с цветя и пясъчни сипеи, поточета и езера, стари гори с иглолистни дървета и брезови горички…Движейки се към Аризона/Юта (югозападна посока) преминахме ИСТИНСКИ планини, които се издигаха изведнъж и право нагоре, с шапки от сняг тук-там. ( В Юта се издигат постепенно; височината не изглежда голяма). Минахме няколко прохода, най-високият от които бе около 3 300 м н.в. и с него пресякохме споменатото по-горе Континентално разделяне. Застанал там, „обкрачил“ тази въображаема линия, човек изпитва невероятно прозрение: дъждът, падащ от лявата страна, след като измине безброй километри, в края на краищата стига до Атлантическия океан, а дъждът от дясната страна се излива в Тихия океан.
Остави отговор