Автор Наташа Стоянова
„Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувства, каквито изпитах аз, когато наближавахме Ниагарския водопад, а още повече – когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!
…. Много минути изминаха, додето се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички. Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали. Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени! … Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!… Аз не мога!” (Алеко Константинов)
Дали бих дръзнала да опиша впечатленията си … след Алеко?!
Да! Защото живеем във времена, когато всичко ни се струва възможно; малко неща ни учудват и … пишем „4удеса” с 4 -ка.
Пръв посети водопада 12-годишният ми син. Очаквах го с нетърпение, за да ми разкаже за този грандиозен природен феномен.
„Тоя водопад са го… орязали” – бяха първите му думи. „Представях си го поне четири пъти по – голям.”
Поколение, което не се впечатлява от нищо, с различна от нашата ценностна система, или просто възраст, на която други неща правят впечатление. Повечето от снимките му от Ниагара бяха на динозаври, анимационни герои, Франкенщайн …
Самото градче е своеобразен атракционен парк, в който преобладава кича. По –интересни атракциони са музеите на восъчните фигури /на холивудските звезди и на най-добрите крадци от 50-те години насам/, 4-D студио, полегнала от тежестта на Кинг Конг, „пропукана” сграда и т. н. Наред с тях, навсякъде са пръснати сувенирни магазинчета, от които за съжаление може да си купиш само „боклучета” за спомен, нищо по-стойностно.
С наближаване на водопадите се чува тътенът на падащата вода, който е толкова силен, че ни пречи да се чуваме. Откъм американска и канадска страна, от високи скали, спускащата се водна маса, шумна и пенлива, се оттегля в речното корито. Водните пръски образуват пелена, въздухът е наситен с влага. Ние сме почти на нивото на падащата вода и от пътя, ограден с парапети, наблюдаваме водната стихия откъм канадска страна. Американците нямат нашата видимост към водопада и „протягат вратлета” от мост, надвесен над половината река.
Може би много по-впечатляваща е гледката отдолу, където любителите на силни усещания, спуснати в лодки /със спасителни жилетки/ срещу неголяма сума, имат възможността да усетят силата и се насладят на величието и красотата на водопада. Сезонът не позволяваше да изпитаме това вълнение, но затова пък имахме възможността да наблюдаваме водопада „от близо” с далекогледи, разположени по протежение на парапетите.
На свечеряване водопадът, облян в различни, сменящи се светлини, е впечатляваща гледка. На хоризонта, от другата страна на брега, мъждукат светлините на сгради от американската територия.
Предоставям ви възможността да се насладите на гледката на водопада и се потопите в атмосферата на градчето, израснало около него, чрез приложения снимков материал.
Аз лично си представях Ниагарския водопад много по-различен от това, което видях – много по-величествен, обграден от зелена, дива, девствена природа. И … поне 7 пъти по-голям.
Остави отговор